Долорес Редондо - Зовът на костите

- Записа ли всичко?

Амая вървеше побесняла по коридора, следвана от Сарасола.

- Вие знаехте какво ще се случи.

- Не, нямах представа - възрази той.

- Но знаехте, че ще се случи нещо, знаехте, че ще реагира - продължи Амая и леко се извърна, за да го погледне.

Той не отговори.

- Не биваше да го правите, не и без да ме попитате.

- Почакайте, моля ви, това, което стана, е важно, трябва да говоря с вас.

- Съжалявам, доктор Сарасола - отвърна тя, без да спира, - сега трябва да тръгвам, някой друг път.

Двамата стигнаха до регистратурата заедно с група от шестима лекари, пременени в бели престилки, които вървяха в любопитен ред и спряха уважително, като видяха свещеника. Сарасола им махна с ръка и се обърна към Амая:

- Какво щастливо съвпадение. Ето, госпожо инспектор, това е медицинският екип, лекуващ вашата майка, точно доктор Берасатеги е човекът, към когото...

- Някой друг път - прекъсна го остро Амая. Погледна към групата усмихнати лекари и продължи към асансьорите с думите „Извинете ме“.

Изчака вратите да се затворят, преди да каже:

- По дяволите, Йонан, мисля, че сбърках, като доведох майка си тук. В нито един момент не бях убедена напълно, но сега вече сериозно се съмнявам в решението да я преместим, и то не защото смятам, че няма да получи най-добрите грижи... Става дума за друго.

- Сарасола?

- Да, така мисля, отец Сарасола, в него има нещо, не знам какво е, обаче е толкова самонадеян... И въпреки всичко знам, че по някакъв начин е прав.

- Когато бях малък, се шушукаше, че в психиатричното отделение на болницата на „Опус Деи“ се прилага екзорсизъм, че щом някъде в страната или по света се появи подозрителен случай за обладаване от дявола, викали свещениците и те се заемали с разноските, с преместването и естествено, с „лечението“. - Йонан не се усмихваше, докато го казваше.

Тя също, когато отговори:

- Когато Сарасола ми предложи да я преместим тук, го попитах почти на шега дали ще й приложат екзорсизъм. - Тя спря замислена.

Йонан й отпусна няколко секунди, преди да запита:

- И той какво ви отговори?

- Че в случая на майка ми не било нужно, и не се шегуваше.

Антрето миришеше на восък и на полирпастата, използвана за лъскане на многобройните украшения от позлаен месинг, наредени от входния портал до старинния дървен асансьор с тапицирана седалка и седефени бутони, на който и двамата се възхитиха, докато го подминаваха на път за стълбището.

Апартаментът имаше главен и сервизен вход и след като почукаха и на двата, от втория се подаде около шейсетгодишен мъж и им се усмихна.

- Ти ли си Амая?

Тя кимна утвърдително и преди да успее да отговори, мъжът я прегърна и целуна по двете бузи.

- Аз съм вуйчо ти Игнасио, много ми е драго да се запознаем.

Мъжът ги преведе през тъмен коридор, който изглеждаше още по-сумрачен в сравнение със светлата стая, към която водеше. Там чакаха две жени и още един мъж.

- Амая, представям ти твоите лели Анхела и Мирен и нейния съпруг Самуел.

Жените се изправиха на крака не без известен труд и я наобиколиха.

- Скъпа Амая, колко се зарадвахме само, когато ни се обади, ужасно е, че не сме се виждали досега.

Те я хванаха подръка от двете страни, заведоха я до дивана и седнаха до нея.

- Значи си полицай?

- От Окръжната полиция на Навара.

- Майко мила! И то инспекторка!

Амая погледна смутено към Йонан, който седеше срещу нея и се усмихваше очарован. Чувстваше се странно. Като изключеше своята амачи Хуанита и леля си Енграси, никога не бе изпитвала гордост от принадлежността си към дадено семейство, каквато демонстрираха тези нейни роднини, макар да ги познаваше от десет минути и преди няколко часа да бяха научили за нейното съществуване от едно телефонно обаждане. Роднините от Сан Себастиан, за които майка й споменаваше понякога, когато разказваше за детството си, предизвикваха безброй въпроси у момичетата, които тя пресичаше с вечното: „Ние не си говорим, това не са детски работи“.

Игнасио и Мирен бяха близнаци и сигурно бяха към шейсетинагодишни, но Анхела, по-голямата, учудващо много приличаше на майка й, което изглеждаше особено стряскащо заради разликите помежду им.

Анхела притежаваше същата изтънченост, на която винаги се бе възхищавала у майка си, но лишена от надменното високомерие на Росарио. Тя беше спокойна и постоянно усмихната, но най-голямата разлика беше в очите. Тези на Анхела пътуваха над Бискайския залив, синеещ величествено пред прозореца на дневната й, после се връщаха, за да се разходят спокойно по порцелановия сервиз, от който пиеха кафе, и да се насочат отново към Амая, докато на устните й цъфваше искрена усмивка без напрежението, което неизменно струеше от жестовете на сестра й. Изведнъж лицето на Анхела помръкна.