Долорес Редондо - Зовът на костите

- Ако са от 1980 година, са тук - каза той, стана и потупа с ръка металния шкаф. - По-скорошните ги записват в компютрите, ама това си е отдавна и... - Той сви красноречиво рамене.

После измъкна от шкафа подвързана книга, на чиято корица бе отбелязана годината, и я постави върху масата. С безкрайно внимание разгъна свидетелството, което Амая му подаде, и с пръст премина през имената, написани на ръка по страниците.

- Няма го тук - отсече, вдигайки глава.

- Това, че няма име, може би усложнява нещата?

- Но по дата и причина за смъртта щяхме да го открием; не е тук.

- Не може ли да е в друга книга?

- Няма друга книга, по една за година, и никога не я довършваме - отвърна той и прелисти с пръст последните страници, които бяха празни. - Сигурна ли сте, че погребението е било в това гробище?

- В кое друго може да е? Семейството е от Елисондо.

- Ами може сега да са от Елисондо, а някой от дядовците да е бил от друго село и да са погребали детето там...

Амая излезе от циментовата кутийка, сгъвайки листа, прибра го във вътрешния джоб на палтото си и тръгна към гроба на Хуанита. Ето го малкият железен кръст, върху който бе написано името; вляво от него - кръстът на дядото, когото не помнеше, а точно отзад - този, който бе избягвала дори да поглежда през годините - кръстът на баща й. Любопитно бе как помнеше всяка подробност от деня, в който леля й й се беше обадила, за да й каже, че баща й е починал, макар че тя вече го знаеше: беше го разбрала само миг преди да звънне телефонът, и в същата секунда всичката студенина, всичкото мълчание, което ги бе разделяло като баща и дъщеря, се стовари върху нея като безсрочна присъда, защото срокът бе изтекъл. Тя погледна крадешком името върху кръста и болката я прободе, прибавяйки се към стария въпрос: защо го позволи?

Отстъпи крачка назад и огледа с критично око пръстта - беше затревена и нямаше никакви признаци да е била разравяна. Изкачи се почти до края на гробището, минавайки покрай могилата на Аиноа Елисасу, момичето, чието убийство бе станало повод за завръщането й в Бастан, за да се захване с най-страшния случай в живота си. Видя цветя и малката парцалена кукла, която някой бе оставил там. Почти в дъното откри старата гробница на нейните прадядовци и на някакъв чичо или леля, починали, преди тя да се роди. Железните халки за украса бяха оставили ръждиви дири, тънко каналче, по което дъждът бе влачил с години червеникавата боя. Тежката надгробна плоча стоеше непокътната.

Обърна се и заслиза към центъра на гробището. Като приближи до голямото разпятие, изправено като на пост в центъра, видя Флора, неподвижна, с леко наведена глава пред гроба на Ан Арбису Озадачена, Амая я повика.

- Флора.

Сестра й се обърна и тогава забеляза, че очите й са влажни.

- Здравей, Амая, какво правиш тук?

- Разхождам се - излъга тя и се приближи до нея.

- Аз също - каза Флора и тръгна към пътеката, избягвайки да я поглежда.

Амая я последва и двете изминаха няколко метра, без да си говорят и да се поглеждат.

- Флора, знаеш ли дали нашето семейство има друга гробница или гроб тук или другаде в долината, освен гробницата на прадядовците и гробовете в земята?

- Не, и да ти кажа право това е голям срам. Прадядовците горе, дядо, баба и айта долу Всички пръснати из гробището като бедняците.

- Интересно е, че нашите родители не са закупили голяма гробница, изглежда присъщо за ама. Учудвам се, че не го е помислила, че е готова да я погребат до амачи Хуанита.

- Грешиш, тя позволи да погребат айта до амачи, защото той така искаше, но ама никога не е принадлежала напълно на това място. Тя се е разпоредила да бъде погребана в Сан Себастиан, в пантеона на тяхното семейство в гробището „Польое“.

Амая рязко спря.

- Сигурна ли си в това?

- Да. От няколко години държа при себе си писмо, в което собственоръчно е дала указанията за траурната служба и за погребението си.

Амая помисли няколко секунди и после попита:

- Флора, ти си била седемгодишна, когато аз съм се родила, какво си спомняш от онова време?

- Ама че въпрос, как искаш да помня?

- Не знам, не си била толкова малка, все имаш някакъв спомен.

Флора се позамисли.

- Помня как двете с Рос те хранехме с биберона, айта ни позволяваше. Той приготвяше шишето, слагаше те в ръцете ни, както седяхме на дивана, и ние се редувахме да те храним. Вероятно сме се забавлявали.

- А ама ?

- Ами по онова време вече не беше добре с нервите, горкичката, открай време толкова много страда...