Долорес Редондо - Зовът на костите

- Ще ми отнеме дни - отвърна той.

- Тогава не губете време.

Тя се обърна и излезе от залата с лека усмивка, усещайки на гърба си враждебния поглед на Сабалса.

- А, още нещо - добави тя, обръщайки се внезапно.

Малко оставаше да избухне в смях, като видя как Сабалса наведе очи като сварен в нарушение ученик.

- Потърсете ми адреса на Фина Идалго. Не знам дали идва от Руфина или от Хосефина, всичко, което знам, е, че живее в долината. Проверете в списъка на жителите в кметството. Това последното е спешно.

Той кимна утвърдително, без да вдига поглед.

- Записахте ли си? - настоя тя злорадо.

- Да - прошепна той.

- Моля?

- Да, всичко записах, шефке. - Амая отново се усмихна, като чу как думата му присяда, все едно дъвче пръст.

На излизане срещна в коридора Йонан, който пристигаше, разговаряйки с Ириарте.

Фина Идалго живееше в хубава каменна къща в това, което можеше да се смята за градския център на Ирурита - второто по големина селище в Бастан. Сградата беше двуетажна и привличаше погледа с така модерния в края на ХУШ век остъклен балкон, но това, което несъмнено я отличаваше, беше необичайната градина. Две плачещи върби стояха на пост от двете страни на входната алея от червени каменни плочи, покрай която бяха засадени иглики и огромни, идеално подрязани лавандулови храсти. Правеше впечатление разнообразието от растителни видове в различни цветове, от светлозелено до тъмночервено, а постигнатият ефект се подсилваше от червените циклами по прозорците. До къщата бе залепен стъклен парник с размери дванайсет на дванайсет метра горе-долу, чиито стени отвътре бяха покрити с милиони микроскопични капчици вода. Една жена я поздрави от вратата.

- Здравейте, елате насам, сигурно ще ви хареса - каза тя и влезе отново в парника.

Макар и претъпкано с растения и много влажно, вътре беше приятно и във въздуха, по-топъл отколкото външния, се усещаше наситен ментолов аромат.

- Човек робува на навиците си - каза жената, докато се навеждаше да отстрани новите кълнове на някакви насаждения. Откъсваше ги с нокът - леко мръсен и позеленял от бликащия от растенията сок, и ги хвърляше в една празна саксия.

Амая я огледа. Носеше гумени ботуши със сложни кашмирени шарки, бричове за езда и розова блуза, а изсветлялата й рижа коса, какъвто, изглежда, беше естественият й цвят, бе събрана с шнола на тила. Когато вдигна очи към нея, Амая видя, че устните й са начервени в бледорозово. Все още беше много хубава. Пресметна, че е някъде към шейсет и пет годишна. Сабалса й бе споменал, че току-що се е пенсионирала, а състоянието на градината й говореше, че това е любимото й занимание.

- Очаквах ви, вашият колега ми каза, че ще ме посетите. Свършвам с това и влизаме да пием чай; ако не им махна новите пъпки сега, ще погълнат цялата сила на растението -допълни тя почи гневно.

Къщата отвътре не падаше по-долу от градината. С подчертано викторианския си дух и изобилието от украшения, предимно порцеланови, тя беше хем красива, хем главозамайваща. Домакинята й поднесе чай в много фин сервиз и седна срещу нея.

- Брат ми почина отдавна, той купи тази къща, макар че, за щастие, ме остави аз да я обзаведа. И парникът беше негова идея. Отначало никак не бях доволна, но градинарството е като наркотик, влезе ли ти в кръвта...

- Разбрах, че вие сте били неговата медицинска сестра.

- Откровено казано, нямах избор. Брат ми беше добър, но малко старомоден човек. Беше почти с двайсет години по-голям от мен, родителите ми ме заченали, когато това изглеждало невъзможно. Те, горките, си отидоха с малка разлика един след друг, когато бях на четиринайсет, но преди да починат, накараха брат ми да обещае, че винаги ще се грижи за мен. Виждате ли, сякаш ние, жените, не можем да се грижим сами за себе си. Предполагам, че са го направили с добри намерения, но той го прие дословно, така че се изучих за медицинска сестра, не казвам медицина, забележете, а за медицинска сестра, и станах негова помощница.

- Разбирам - каза Амая.

- Бях такава, докато се пенсионира, когато най-сетне можех да се хвана на работа извън долината, по болници, с други лекари. Но сега аз самата съм вече пенсионерка и какво открих? Че ми харесва да си стоя тук.

Амая се усмихна, знаеше за какво говори.

- Помагахте ли на брат си при ражданията?

- Да, разбира се, една от дипломите ми е за акушерка.

- Раждането, за което ми трябва информация, е било през юни 1980 година.

- О, значи, със сигурност е в картотеката, елате с мен - каза тя и се изправи.