Долорес Редондо - Зовът на костите

23 юни 1980

Над Елисондо вилнееше буря. Хуан се молеше коленичил в банята под светлината на една свещ. Разбираше, че това не е най-подходящото място, за да се обърне към Бога, но той беше старомоден човек и се срамуваше да се показва в такова състояние. Унизен, полумъртъв от страх, с очи, пълни със сълзи.

Към девет вечерта Росарио го бе накарала да заведе децата в дома на майка си. Момичетата се бяха позабавили, загледани в кладите, които по-големите момчета почваха да палят по улиците. Тя сама се бе погрижила да се обади на доктор Идалго. Оттогава бяха изминали повече от три часа. Бяха излезли от стаята само за да поискат свещи, когато токът спря, а това беше преди повече от час и той вече не понасяше ужасната тишина в къщата след страшните викове на жена си. Заточен в банята, накрая се бе предал и сега, сплел ръце, се молеше на Господ всичко да протече нормално. Росарио беше толкова странна напоследък, въпреки препоръките на доктор Идалго отказа да отиде в болницата дори за ехография независимо от риска, който криеше двойната бременност. Беше си наумила да роди вкъщи, както при предишните бременности, и дори му бе забранила да казва на близките си, че чакат близнаци.

Чу шум зад вратата и гласа на доктор Идалго заедно с тихото му почукване.

- Хуан, тук ли си?

Той бързо се изправи и откри в огледалото зачервени очи и лице, разкривено от сенките, хвърляни от светлината на свещта.

- Да, веднага идвам - каза и отвори крана, за да изплакне лицето си. Излезе още с пешкира в ръце. - Добре ли е Росарио?

- Да, спокойно, тя е добре, бебетата - също. Две здрави и силни момиченца, Хуан, честито - каза докторът и му подаде миришеща на дезинфектант ръка.

Хуан я пое с усмивка.

- Може ли да ги видя?

- Изчакай няколко минути, сестра ми е при нея да я допочисти и подготви, след малко ще можеш да влезеш.

- Още две дъщери, явно мога да правя само момичета. - Хуан не можеше да спре да се усмихва. - Приемете една чашка - предложи той.

- Само една. Имам още две бременни в последния месец, току-виж се наговорили да почнат да раждат точно тая нощ, то като тръгне веднъж, няма спиране. Всичко може да се очаква...

Хуан извади две чаши и сипа във всяка по един пръст уиски.

Фина Идалго се появи в дневната и като я видя, Хуан понечи да остави чашата.

- Не бързай, пийни си спокойно и изчакай още няколко минути, тя е изтощена, никъде няма да иде...

Хуан обаче гаврътна чашата на един дъх и тръгна към коридора.

- Чакай - препречи пътя му Фина, - още не е готова, щеше да си сменя нощницата, дай й минутка.

Но Хуан не можеше да чака. Какво си мислеше тая стара мома, та той хиляди пъти беше виждал жена си гола! Как си въобразяваше Фина Идалго, че жена му е забременяла?

Заобиколи я усмихнат, но тя го хвана за ръката и го задържа.

- Дай й една минута - помоли.

Усмивката на Хуан се изпари, междувременно доктор Идалго се бе приближил.

- Фина, какви са тези глупости? Остави го да иде при жена си.

В спалнята витаеше силна и топла миризма на тамян, кръв и пот, примесена с друга, остра и лютива, на дезинфектант. Росарио беше на крака, в чиста нощница и се бе навела над близначките. Хуан се усмихна объркан, като видя гримасата, с която жена му го посрещна. Росарио беше стиснала малката атлазена възглавничка, с която украсяваше леглото си, и я притискаше към личицето на бебето.

- Божичко, Росарио! Какво правиш? - извика той и я отстрани с ръка от люлката толкова рязко, че тя падна.

Росарио беше силна жена, но раждането я бе изтощило и остана просната на леглото, гледайки го много сериозно, без да издаде стон и без да продума.

Хуан дръпна възглавничката от лицето на дъщеря си, която, щом се усети свободна, заплака.

- О, Боже, Боже Господи! - викаше Хуан отчаян.

Доктор Идалго изтръгна детето от ръцете му, опипа нослето му и пъхна кутрето си в устата му, за да провери дали вътре няма нищо. Бебето ревеше с пълно гърло, гърчейки яростно лице.

- Нищо му няма, Хуан, добре е, детето е добре.

Но Хуан сякаш не го чуваше, взираше се в дъщеря си и клатеше невярващо глава. Доктор Идалго хвана лицето му с две ръце и го застави да го погледне.

- Тя е добре, Хуан, чуй я как плаче, добре е, нищо й няма. Щом новороденото плаче така, значи всичко му е наред, това е най-добрият признак.

Хуан като че ли най-сетне проумя какво му казва. Лицето му се отпусна за миг, но изведнъж се откъсна от ръцете на доктора и се обърна към другата люлка. Второто момиченце не плачеше. Лежеше неподвижно, с полуотворени юмручета от двете страни на лицето и затворени очи. Хуан протегна ръка към него и още преди да го докосне, разбра, че е мъртво.