Долорес Редондо - Зовът на костите

Всички вече си бяха легнали. Взе лаптопа си и съсредоточено написа паролата. Няколко минути се рови в различни бази данни и накрая затвори отчаяно екрана, заряза компютъра и тръгна нагоре по стълбите. Като забеляза как тропат ботушите й по дървото, се върна назад, събу се и отново пое нагоре. Поколеба се за миг пред стаята на леля си, но в крайна сметка почука на вратата. Отвътре се чу тихият глас на Енграси.

- Лельо, може ли да слезеш? Искам да говоря с теб.

- Разбира се, дъще - последва разтревожен отговор, - сега идвам.

Поколеба се и пред спалнята на Рос, но реши, че сестра й едва ли знае повече от нея.

Докато чакаше леля си да слезе, Амая стоеше права насред хола, вперила поглед в камината, сякаш в нея гореше огън, който само тя можеше да види, за пръв път неспособна да подеме церемонията по запалването му

Изчака леля си да седне зад нея, преди да се обърне и да заговори.

- Лельо, какво си спомняш от времето, когато съм се родила?

- Аз имам много добра памет, но за Елисондо помня малко неща. Тогава живеех в Париж и почти не поддържах контакт с никого тук. Като се върнах, ти беше около четиригодишна.

- Но може би амачи Хуанита ти е разказвала какво се е случило, докато си била в чужбина.

- Да, разбира се, разказа ми много неща, повечето местни клюки, за да ме осведоми кой се е задомил, на кого са му се родили деца, кой е умрял.

- Колко сестри имам аз, лельо?

Енграси сви рамене и разтвори ръце в знак на очевидното.

- Флора и Рос...

- А да ти е казвала амачи Хуанита, че заедно с мен се е родило още едно момиче?

- Близначка?

- Близначка.

- Не, никога не ми е споменавала подобно нещо, откъде ти дойде наум?

Амая не отговори и продължи да пита.

- Или може би, че майка ми е правила аборт или е родила мъртво дете?

- Не знам, Амая, макар че не бих се учудила. В ония времена абортът се смяташе за нещо едва ли не срамно и жените го криеха и не говореха за това, сякаш никога не се е случвало.

- Помниш ли люлката, същата като тази на Ибай, която е в Хуанитаенеа? Имало е такова момиченце, лельо, умряло е при раждането или се е родило мъртво.

- Амая, не знам кой ти е наговорил тези неща...

- Лельо, имам неоспорими доказателства. Не мога да ти обясня всичко, защото е част от „онова, което не мога да казвам“, но знам, че е имало такова момиченце, че се е родило едновременно с мен, че е било моя близначка, с която нещо се е случило.

В очите на леля й се четеше съмнение.

- Не знам, Амая, мисля, че ако си имала сестра, дори да се е родила мъртва, аз щях да знам, баба ти щеше да знае, защото не говорим за помятане, а за мъртво новородено, което предполага смъртен акт и погребение.

- Това е първото, което проверих, няма никакъв смъртен акт.

- Добре, ти си се родила в дома на родителите си като сестрите ти. Нормално за онова време, почти никоя жена не отиваше в болницата и за всички раждания се грижеше селският лекар. Сигурно го помниш - дон Мануел Идалго, той почина. Обикновено му помагаше неговата сестра, тя беше медицинска сестра и доста по-млада от него. Доколкото знам, все още живее тук, в долината. Преди няколко месеца я видях в църквата, когато се честваше юбилеят на хора. Като млада пееше доста хубаво.

- Помниш ли името й?

- Да. Фина, Фина Идалго.

Амая въздъхна и като че ли това срути основите, които я поддържаха: тя се свлече до леля си изтощена.

- Открай време я сънувам, лельо, още от малка, и все още я сънувам. Мислех, че това момиченце съм аз, но сега знам, че е сестра ми, бебето, излязло заедно с мен на бял свят. Казват, че близнаците са почти един и същ човек, че имат специална връзка, която дори им позволява да виждат и да усещат еднакви неща. Лельо, аз винаги съм усещала болката й.

- О, Амая - възкликна Енграси, закривайки уста с фините си набръчкани ръце. После ги протегна към нея, а Амая се наведе към скута й и отпусна глава върху коленете на леля си.

- Тя ми говори, лельо, говори ми насън и ми казва ужасни неща.

Енграси я погали по главата, прокарвайки пръсти през меките коси, както толкова пъти го бе правила, когато Амая беше още дете. Миг по-късно установи, че е заспала, но не престана да я гали; продължи да плъзга ръка по косата й, напипвайки с върха на пръстите малката вдлъбнатина и ръбчето на белега, който косата скриваше, но тя бе в състояние да го напипа

дори слепешком.

- Какво са ти сторили? Какво са ти сторили, момичето ми?

И гласът й пресекна за пореден път от болка и гняв, ръцете й се разтрепериха, а очите й още повече се замъглиха.