Долорес Редондо - Зовът на костите

- От ония, дето вдигат шум до бога, без дори да знаят за какво иде реч. Но пък сигурно сте за аборта, когато зародишът покаже неврологични аномалии.

- Но едно новородено не е зародиш.

- Така ли? Е, аз съм акушерка, виждала съм хиляди новородени бебета и стотици аборти и не съм убедена, че има чак толкова голяма разлика.

- Да, ама има и основната е, че новороденото дете вече не е част от майка си, както го определя законът.

- Ха, законът - каза жената и прокара ръка през косата си. - Плюя аз на тоя закон. Вие имате ли представа какво означава за семейство с три или четири деца да се бори с още едно, особено ако е с някакъв недъг?

- Чакайте малко, да не би да ми казвате, че вие с брат си... сте умъртвявали новородени с увреждания?

- О, не и брат ми. Той беше като вас, добродетелен моралист. Да, признавам си го без срам: тези нарушения вече нямат давност. В повечето случаи близките сами се справяха, само понякога се налагаше да им помагам, защото не им достигаше смелост да го направят заради тая дивотия с „плода на твоята утроба“, но те ще отрекат, както и аз, пък и официално това е люлчина смърт. От друга страна, лекарят, подписал смъртните актове, в случая брат ми, беше безупречен човек и вече не е между живите.

- Нарушения? - възмути се Амая. - Наричате ги нарушения? Та това са убийства.

- Боже господи! - възкликна жената, имитирайки силно раздразнение, което изведнъж се превърна в абсолютно презрение. - Я не се занасяйте!

Амая внимателно я огледа. С розовата си блуза и гумените ботуши тази очарователна госпожа, посветила живота си на отглеждането на азалии и израждането на деца, беше социопат без угризения от никакъв род. Тя усети как вътре в нея гневът й нараства и заема пространството, отстъпено от недоумението. Изброи наум законовите причини да я арестуват, но осъзна, че Фина е права: нямаше начин да докажат престъпленията с изтекла давност, достатъчно беше само да ги отрече и дори най-посредственият адвокат щеше да я изкара невинна.

- Ще взема този документ - каза тя, пронизвайки я с поглед.

Жената сви рамене.

- Вземете каквото щете, обичам да сътруднича на полицията.

Без да чака домакинята, Амая излезе в градината и благодари на студения въздух, че й помогна да преодолее усещането за задушаване, което я бе обзело вътре в тази къща. Докато крачеше решително към изхода, Фина попита подигравателно зад гърба й:

- Не искате ли букет цветя, госпожо инспектор?

Амая се обърна да я погледне.

- Върви си сама! - каза тя, без да знае точно защо.

Усмивката замръзна на лицето на жената и тя потрепери, сякаш изведнъж бе полъхнал арктически студ. Опита пак да се усмихне, но устните й се повдигнаха като на куче и зъбите й блеснаха до венците, заличавайки всяка следа от отминала хубост.

Амая ускори крачка в такт със сърцето си, влезе в колата и подкара към края на селото; едва тогава забеляза, че още стиска между пръстите си и волана пожълтелия лист хартия.

- „Върви си сама“ - повтори тя невярващо.

Това беше магическа формула, предпазно заклинание срещу вещици, което от трийсет години не беше чувала. В съзнанието й нахлу живият спомен за нейната амачи Хуанита, която й повтаряше: „Разбереш ли, че пред тебе стои вещица, скръсти пръстите си ей така -казваше тя, пъхайки палеца между показалеца и средния си пръст, - а ако те заговори, й викни „върви си сама“. Това е проклятието на вещиците - кръстосват сам-самички и никога, никога не спират за почивка, дори когато умрат“. Амая се усмихна на ясния спомен, погребан в забравата от години, и на удивлението, че изведнъж е оживял, че тази ужасна жена я бе накарала да си го спомни. Спря колата на банкета и позвъни в кметството на Бастан, за да пита за гробаря; после подкара към гробището на Елисондо.

Кабинетът на гробаря всъщност беше една циментова кутийка, незабележима отдалеч сред големите гробници с врати в горния край на погребалния парк, които толкова й напомняха за тези от Ню Орлианс. Вътре - малка маса и стол, а край тях - купища въжета, метли, кофи, разглобени механизми, подпори и клинове, лопати, че и количка. В единия ъгъл - железен шкаф със заключалка, а на стената - календар с котенца в кошница, който тук изглеждаше абсолютно не на място. Приведен над масата, стоеше възрастен мъж в дочен гащеризон, който, като я чу зад гърба си, се изправи. Амая зърна транзистора и разпилените батерии върху плота.

- А, добър ден, вие ли се обадихте за картотеката?

Тя потвърди с глава.