Долорес Редондо - Зовът на костите

- Да - отвърна студено Амая.

Флора се обърна като поразена от гръм.

- Виж какво, ако искаш да говорим, ще говорим, но ако ще почваш така, аз си тръгвам -отсече тя, вървейки към изхода.

- Чакай, Флора.

- Не, няма да чакам.

- За мен е важно да знам какво е ставало по онова време.

Без да се обръща, Флора вдигна ръка за сбогом, стигна до желязната ограда и излезе от гробището.

Амая въздъхна победена. Върна се назад до гроба на Ан Арбису и вдигна малкия предмет, който бе забелязала. Орех. Черупката му лъщеше и Амая разбра, че сестра й го е държала в ръката си миг преди тя да я повика. Орех. Остави го където си беше и продължи по стъпките на Флора към изхода. Телефонът иззвъня. Погледна изненадано екрана; беше Флора.

- Ама имаше една приятелка, Елена Очоа, живее в първата бяла къща до пазара. Не знам дали ще пожелае да говори с теб, преди много години двете с ама се скарали, престанали да си говорят и оттогава не си продумали. Мисля, че тя е човекът, който най-добре я е познавал по онова време. Само се надявам да проявиш уважение и да не говориш лоши неща за нашата майка, та да не съжалявам за това обаждане.

Затвори, без да чака отговор.

- Знам коя си - каза жената, щом я видя. - С майка ти бяхме приятелки, но това беше преди много години. - После се дръпна настрана, за да й стори път. - Ще влезеш ли?

Коридорът беше много тесен, но въпреки това в него бе поместен огромен шкаф, покрай който трудно се минаваше. Амая спря, чакайки жената да й каже накъде да върви.

- В кухнята - прошепна тя.

Амая влезе в първата врата вляво, домакинята я последва и й даде знак да седне на един стол до стената.

- Искаш ли кафе? Тъкмо щях да си правя.

Амая прие, макар да не й се пиеше. Жената беше видимо притеснена, въпреки че явно полагаше усилия да бъде любезна. При все това в поведението й се долавяше сдържана истерия, която я караше да изглежда несигурна и лесно уязвима. Сложи двете кафета върху кухненската маса и седна на отсрещната страна. Докато си слагаше захарта, разсипа част от нея на покривката.

- Божичко! - възкликна, може би прекалено ядосана.

Амая я изчака да почисти и да седне отново, давайки си вид, че изцяло се е съсредоточила върху кафето си.

- Хубаво е - каза.

- Да - отвърна жената, замислена сякаш за друго, и вдигна очи да я погледне в упор. - Ти си Амая, нали? Най-малката.

Амая кимна.

- Когато ти се роди, ние вече се бяхме отчуждили. Аз дълго го преживявах, защото много обичах майка ти - каза тя и замълча. - Наистина я обичах и ми беше много болно, че прекъсваме приятелството си. Аз нямах други приятелки и когато майка ти пристигна тук, станахме неразделни. Навсякъде ходехме заедно, разхождахме се, грижехме се за децата: аз също имам дъщеря, на годините на най-голямата ти сестра. Ходехме на пазар, в парка, но най-вече разговаряхме. Хубаво е да имаш с кого да си продумаш.

Амая се съгласи, подканвайки я да продължи.

- Така че когато се отчуждихме, дълго страдах. Мислех си, че с времето ще размисли и може би... Но вече знаеш, че това така и не се случи.

Жената вдигна чашата си и почти се скри зад нея.

- Коя е причината, която може да накара две приятелки да се отчуждят?

- Има само едно нещо, което е в състояние да застане между две жени. - Тя я погледна и кимна утвърдително.

- Някой мъж.

Амая прехвърли мислено поведенческия профил на майка си, откакто я помнеше. Нима е била толкова сляпа? Нима пристрастният поглед на дъщеря й бе попречил да види майка си като жена с женски потребности? Мъж ли бе в основата на психичното разстройство на Росарио? Може би заради факта, че не е била свободна, за да тръгне с него в закостеняло и затворено общество като бастанското.

- Майка ми е имала любовник?

Жената се ококори от изненада.

- О, не, не, разбира се, откъде ти хрумна? Не, връзката не беше такава...

Амая вдигна двете си ръце, настоявайки за отговор.

- Предполагаше се, че е група за телесно и емоционално изразяване, една от така модерните през шейсетте години заблуди. Релаксация, тантри, йога, медитация, всичко накуп, нали разбираш? Събирахме се в отдалечена къща насред полето. Собственикът беше много привлекателен мъж, изискано облечен, словоохотлив, психолог или нещо от този род, не знам дори дали имаше някаква диплома. Отначало беше забавно. Говорехме за срещи с НЛО, за отвличания от извънземни, за астрални пътувания и други подобни дивотии, но лека-полека тези теми останаха встрани и се заговори само за магии, вещици, загадъчни знаци, за вещерското минало на долината. Мен това не ме забавляваше особено, но майка ти беше като заслепена; е, редно е да призная, че не беше съвсем безинтересно, имаше своя чар. Тя харесваше нелегалните сбирки, членуването в тайни общества...