Долорес Редондо - Зовът на костите

Домакинята сведе поглед и замълча. Амая изчака няколко секунди, докато си даде сметка, че жената се е отнесла надалеч.

- Елена - повика я тя тихичко. Жената вдигна поглед и леко се усмихна. - Какво стана? Кое ви накара да се откажете?

- Жертвоприношенията.

- Жертвоприношения?

- Петли, котки, агнета...

- Убивали са животни?

- Не, принасяха ги в жертва... По различни начини, а кръвта беше безумно важна. Събираха я в дървени паници, после я наливаха в бутилки с някаква съставка, която я поддържаше течна. Аз не можех да приема това, не, не ми се струваше редно... Вижте, аз съм израсла на село, колехме, разбира се, кокошки, зайци, дори прасета, но не така. Тогава се срещнахме с другата група. Нашият учител - така го наричахме - ни обясняваше, че имало и други подобни общества из цяла Навара; често отсъстваше с дни, за да ги посещава. Веднъж ни съобщи, че щяла да ни гостува групата от Лесака, с която особено се гордеел, и нейните членове щели да ни помогнат да довършим подготовката си и да се изкачим на следващото ниво. Бяха около десетина-дванайсет мъже и жени. Непрекъснато говореха за „Жертвоприношението“ като за нещо много специално. Ние вече го бяхме правили, да ме прости Господ, с дребни животинки и аз бях повече от ужасена, така че попитах направо. Един от мъжете ме изгледа, сякаш ми правеше благодеяние: „Жертвоприношението е Жертвоприношение, една котка или агне са „жертвоприношение“, но „Жертвоприношението“ може да бъде само човешко“. Не съм лицемерка, бях чувала дядо и баба да разказват истории за убити деца, които вещиците принасяли в жертва, за да изядат после месото им, но винаги съм ги смятала са бабини деветини. Само че след няколко седмици учителят ни съобщи с усмивка, че хората от Лесака са извършили „Жертвоприношението“. Аз си помислих, че го казва като част от мистичността, с която се обграждаше, и честно казано, не му повярвах напълно, но за всеки случай прегледах вестниците, за да видя дали няма да открия някоя обява за починали или изчезнали деца... Не открих нищо, но тази работа не ми харесваше. Споделих го с майка ти, казах й какво мисля и че трябва да се откажем, но тя се разбесня като фурия. Обвини ме, че не разбирам колко е важно това, което правим, за каква сила става дума. Тогава си дадох сметка, че са й промили мозъка. Нарече ме предателка и се скарахме. Аз не стъпих повече на сбирките, но в продължение на месеци получавах техните паметни знаци?

- Паметни знаци?

- Неща, които за други биха останали незабелязани, но аз добре знаех какво означават.

- Като например?

- Най-различни... Няколко капки кръв пред дома ми, кутийка с билки, привързана към снопче животински косми. Един ден малката ми дъщеря се върна от училище с два ореха в ръката, които някаква жена й била дала по пътя.

- Орехи ли? Какво е тяхното значение? - попита Амая, сещайки се за самотното орехче, което Флора бе оставила върху гроба на Ан Арбису.

- Орехът символизира силата на магьосницата. В ядката му вещицата концентрира своята зла воля. Ако я даде на дете и то я изяде, ще се разболее тежко.

Амая забеляза как жената кърши ръце в скута си, обзета от голямо безпокойство.

- Защо смятате, че са ви пращали тези „паметни знаци“?

- За да не забравям, че не бива да споменавам за групата.

- А майка ми продължи да ходи на сбирките, така ли?

- Сигурна съм, че да; не съм я виждала, разбира се, но фактът, че така и не ми продума, го доказва.

- Можете ли да направите списък на участниците?

- Не - отвърна кротко жената. - Няма да направя подобно нещо.

- Знаете ли дали продължават да се събират?

- Не.

- Можете ли да ми дадете адреса на мястото, където се събират?

- Вие не сте ме слушали. Ако ви го дам, нещо ужасно ще сполети семейството ми.

Амая проучи изражението й и стигна до извода, че тя наистина вярва в това.

- Добре, Елена, не се притеснявайте, много ми помогнахте - каза тя и се изправи, при което веднага усети облекчението й. - Само още едно нещо.

Жената отново се стегна в очакване на въпроса.

- Стигна ли се до предложение за човешко жертвоприношение във вашата група?

Жената се прекръсти.

- Моля ви, вървете си - каза тя и буквално я избута по тесния коридор. - Вървете си. -После отвори вратата и почти я изтласка навън.

Беше почти обед. Амая караше спокойно към дома на леля си, радвайки се на срамежливите слънчеви лъчи, които се процеждаха през облаците и допринасяха за приятната температура в колата.

- Амая си дойде - чу тя още на прага думите на сестра си.