Долорес Редондо - Зовът на костите

Второто съобщение беше препратено от пощата на Йонан. Отвори го с любопитство. „Дамата очаква вашия дар.“

Маркира го за изтриване, но в последния момент го премести в нова папка, която озаглави „Дама“.

Ириарте влезе в залата, бутайки непохватно вратата с две порцеланови чаши в ръце, приближи се до Амая и й подаде едната. Тя го погледна изненадано и прочете надписа: Сорионак, айта.

- О, много са красиви - каза тя с усмивка.

- Само тях имам, но поне не са хартиени.

- Благодаря, много мило - отвърна Амая и обгърна чашата с пръсти.

- Сабалса вече идва насам с момчето и баща му.

Тя кимна.

- Не е лош човек, имам предвид Сабалса. От години работя с него и ми го е доказал.

Амая го гледаше и слушаше с интерес, докато отпиваше от кафето.

- Вярно, че преживява тежък период, вероятно поради лични проблеми, но не го оправдавам, особено острия му тон тази сутрин, и все пак...

- Инспектор Ириарте - прекъсна го тя. - Сигурен ли сте, че не сте сбъркали призванието си? За по-малко от четиресет и осем часа за втори път ми излизате в защита на свой колега. Бихте вършили отлична работа в синдиката.

- Нямах намерение да ви дразня.

- Не ме дразните, но оставете на всекиго личните му битки. Схватката между Сабалса и мен още не е приключила, има неща, които някои хора трудно приемат, като например това, че екипът се ръководи от жена.

Телефонът на Ириарте звънна и той побърза да го вдигне.

- Сабалса. Долу е с момчето и бащата.

- Къде ги е завел?

- В един кабинет на първия етаж.

- Нека ги премести в стая за разпит, при тях да влезе униформен полицай, който да не им говори.

Ириарте предаде указанията и затвори.

- Ще вървим ли? - попита той и остави чашата върху масата.

- Още не - отвърна Амая, - мисля, че преди това ще изпия още едно кафе.

Четвърт час по-късно тя влизаше в стаята за разпит, избягвайки свирепите погледи на Сабалса, който чакаше отвън видимо ядосан. Вътре миришеше на пот и нерви. Чакането и

присъствието на въоръжения полицай бяха постигнали желания ефект.

- Добър ден, аз съм инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция -представи се тя. Показа им значката си и седна срещу тях.

- Вижте какво - заговори бащата, - струва ми се, че злоупотребявате: домъкват ни тук в ранни зори, а после ни карат да чакаме почти час.

Амая забеляза гурелите и белезникавата диря от засъхнала слюнка от устата до лявото му ухо.

- Млъкнете - сряза го тя. - Повиках сина ви, защото е основен заподозрян по тежко престъпление - каза, втренчена в момчето, което се изопна и погледна баща си. - Това, че сте чакали един час, е най-малкият ви проблем, повярвайте, защото, ако не ни сътрудничите, ще прекарате доста време на далеч по-неприятни места от това тук, а ако искате да говорим за злоупотреби, можем да го направим после, на четири очи. Ще разпитам сина ви, можете да стоите тук и да мълчите или да повикате адвокат, но не ме прекъсвайте втори път.

Тя огледа момчето; наистина имаше доста грозна синина на скулата и още две вече пожълтели петна на челюстта. Седеше с изправен гръб, а дрехите висяха като на закачалка на мършавото му тяло.

- Бенят, Бенят Салдуа, нали?

Момчето кимна и кичур от бретона падна на челото му. Амая го изучаваше. Беше притеснен, хапеше долната си устна и бе скръстил отбранително ръце пред гърдите; от време на време прокарваше нервно ръка през устата си, сякаш я бършеше. Да, стоеше в отбранителна позиция, но истината му тежеше и жестовете му издаваха потребност да удави с ръце думите, които напираха да излязат от устата му, за да се отърве от товара си. Искаше да говори, но се страхуваше и тя трябваше да разреши и двата му проблема.

- Бенят, ти си още непълнолетен, но си достатъчно голям, за да носиш гражданска отговорност. Ще говоря със съдията, за да прояви разбиране към положението ти - каза тя и хвърли бърз поглед към бащата. - Аз искам и мога да ти помогна, но за целта трябва да си искрен с мен. Ако ме излъжеш или скриеш нещо, ще те оставя на съдбата ти, а съдбата ти не е розова. - Тя даде на момчето няколко секунди, за да вникне в думите й. - Ще ми позволиш ли да ти помогна, Бенят?

Той закима живо.

Разпитът бе по-скоро поривист разказ на хлапака, в който той обясняваше как един мъж се свързал с него през блога, как отначало мислел, че е попаднал на човек, който мисли и брани същите теории като него самия, как с всяко следващо нападение на църквата нещата все повече се изплъзвали от ръцете му, особено когато узнал, че до олтара са били подхвърлени човешки кости. Това нямало нищо общо със защитаваните от него теории. Даде описание на мъжа, с когото се бе срещнал лице в лице само по време на оскверняванията: държал да го нарича „Кагот“ и половината от пръстите на дясната му ръка липсвали. Когато свърши, въздъхна така дълбоко, че Амая не успя да сдържи усмивката си.