Долорес Редондо - Зовът на костите

- Олекна ти, нали?

Тя излезе от стаята и се обърна към Сабалса, който чакаше до вратата.

- Пуснете съобщение с описанието на тоя тип с пръстите.

Сабалса кимна утвърдително, свел поглед. Ириарте се приближи към нея.

- Обади се мъжът ви. Каза веднага да му позвъните, било спешно.

Това я разтревожи, Джеймс за пръв път й оставяше съобщение в службата, трябва да беше нещо наистина сериозно, щом не можеше да изчака да включи отново звука на телефона си, изключен по време на разпита. Изкачи стъпалата две по две и тръгна към залата, която използваше за кабинет.

- Джеймс?

- Амая, Йонан ми каза, че вече си в Елисондо.

- Да, не ми остана време да ти звънна. Какво става?

- Амая, мисля, че трябва веднага да дойдеш.

- За Ибай ли е, какво му е?

- Не, Амая, Ибай е добре, всички сме добре, не се притеснявай, но си ела веднага.

- О, Джеймс, за бога, кажи ми още сега, ще се побъркам!

- Тази сутрин идва Маноло Аспирос, архитектът, и докато приготвя Ибай, му дадох ключа да иде преди нас в Хуанитаенеа. След малко ми звънна и ми каза, че не бивало да избързваме с обработката на градината, защото покрай строежа и натрупаните материали всичко щяло да отиде по дяволите. Уверих го, че не правим нищо в градината, а той ми каза, че земята била разкопана или разровена на няколко места около къщата, сякаш било садено нещо. Амая, сега съм в къщата. Архитектът е прав. Наистина има дупки и в тях има нещо, тук има нещо...

- Какво е?

- Мисля, че са кости.

Тя грабна куфарчето за работа на терен и хукна надолу по стълбите, без да чака асансьора. В коридора, в дъното на партера, Ириарте и Сабалса разговаряха тихо, но по оживеното ръкомахане разбра, че спорят.

- Инспектор Ириарте, елате с мен, моля.

Ириарте се забави само миг, за да си вземе палтото, и излезе с нея, без да задава въпроси. Изминаха с колата късото разстояние от полицейския участък до Хуанитаенеа, докато в главата на Амая кънтяха един милион упреци. Трябваше да се досети по-рано. Никакъв гроб, никаква костница. В Бастан некръстените мъртви деца не се погребваха до разпятията, нито до гробищния зид, за тях си имаше запазено място. Погребваха ги в ичусурия, коридора на душите, ивицата пръст, очертана от покрива на къщата, там, където капчукът падаше от стряхата, установявайки границата между вътре и вън от къщата. Как бе могла да бъде толкова сляпа? Семейството й живееше открай време в Бастан. Защо не бе помислила, че и то, както толкова други семейства от долината, бе заравяло децата си точно там?

Джеймс я чакаше с количката на Ибай в края на градината и в необичайно сериозното му изражение имаше нотка на обида, близка до оскърблението, което изненада Амая. Нейният Джеймс, с неговата чиста и ведра представа за живота, се чувстваше оскърбен, когато гнусотията го свареше неподготвен. Амая целуна ръчичката на Ибай, който спокойно спеше, и се дръпна настрана, за да поговори с Джеймс.

- Това... Това... Боже мой, не знам дали е ужасяващо, или смайващо. Не знам дори дали са човешки, може да са на домашни любимци.

Тя го погледна нежно.

- Остави на мен, Джеймс. Заведи детето вкъщи и не споменавай нищо пред Рос, нито пред леля, докато не узнаем нещо повече. - Тя пристъпи крачка напред, целуна мъжа си и се върна при Ириарте, който я чакаше на входната алея с чадър в ръка.

Отидоха до вратите на конюшнята и оставиха куфарчето на стълбата, украсяваща фасадата. Амая надяна ръкавици и подаде други на Ириарте. Кроткият и бавен ръмеж от последните часове бе размекнал земята и пръстта полепваше по равните подметки на ботушите й и й пречеше да върви; спомни си колко пъти се бе подхлъзнала по калдъръма в Аинса и се закле да ги изхвърли, щом ги събуе. Обиколи къщата, оглеждайки купчинките разкопана пръст, забележими с просто око. Спря пред най-близката и посочи на Ириарте следата от ботуш, която дъждът вече почваше да размива. Инспекторът клекна и покри купчинката с чадъра, за да може да постави маркер до отпечатъците и да ги заснеме. Пристъпиха към следващата купчинка; повърхността зееше отворена, сякаш огромно семе бе напъпило отвътре и бе избутало пръстта. Направиха снимка, след което Амая се зае да отделя влажните бучки и черната земя на Бастан изцапа ръкавиците й. Използвайки пъстите си като лопата, тя трупаше пръстта от двете страни, докато попадна на череп, не по-голям от малка ябълка. Няколко метра по-нататък имаше друга дупка, запълнена набързо, където не откриха нищо, а точно в края на къщата, там, където ъгълът на стряхата оставяше следи по земята, се намираше гробчето, споменато от Джеймс, от което сред калта стърчаха тъмни костици; на пръв поглед и заради цвета можеха да минат за корени. Тя се изправи, за да даде възможност на Ириарте да снима всичко, погледна напред, към задната част на къщата, и установи, че само в този участък имаше поне девет разровени ями и още толкова от другата страна.