Долорес Редондо - Зовът на костите

Амая затвори телефона и потърси под седалката подвижната сирена, която рядко използваше, отвори прозореца и я залепи на покрива. Щом излезе на магистралата, включи сирената и ускори, припомняйки си изведнъж усещането за скорост, което не бе изпитвала още от времето, когато учеше в академията. Скоростомерът показваше повече от сто и осемдесет километра в час. Покара така известно време, изпреварвайки малкото автомобили, които застигаше в този час. Замисли се за Ириарте, един от най-коректните полицаи, които познаваше. Беше безупречен на вид и педантичен в докладите си, може би прекалено склонен да се съобразява с мнението на колегите си. Винаги беше спокоен и рядко повишаваше тон. Здравата връзка с Елисондо му носеше равновесие, но беше и слабата му точка. Помнеше как веднъж, когато се бе натъкнал на безжизненото тяло на местна девойка, бе загубил за миг присъствие на духа, а сега и това изказване за „ръчичката“... Изведнъж с изненада установи, че мисли за собствения си син. Погледна отново

скоростомера, стигнал почти до сто и деветдесет, и несъзнателно отпусна педала за газта. „Не е лесно да си родител“, бе й казал веднъж Ириарте. Да, не беше лесно, беше дяволски отговорно. До каква ли степен влияеше това, че си родител? Тя винаги внимаваше, по дяволите, нали беше полицай, разбира се, че внимаваше, но отговорността към Ибай, отговорността да не го остави сам, да не изживее детството си без майка, щеше ли да постави ограничения в живота й, в работата й, да повлияе на порива да настъпва повече или по-малко педала на газта? Друга мисъл се присъедини към първата, извиквайки отново образа на дребните костици, които някой бе подхвърлил върху църковния олтар, кости на неин близък роднина, кости, които носеха в себе си еднаква същност с нейните, с тези на сина й, шепа костици, представляващи нейните корени, нейното наследство.

- Ама ще внимава - прошепна тя, докато ускоряваше и колата летеше по автомагистралата към Памплона.

В шест сутринта по небето над Арискун още нямаше и помен от зазоряване. Вътре в църквата светеше, а отвън две патрулки и пет-шест лични автомобила бележеха периметъра й, очертан от половинметровата стена, която възпрепятстваше достъпа на коли до входа.

Малкият електрокар, забит в страничната стена, едва се бе вмъкнал през тясната пролука на зида, отваряйки неравен отвор, висок метър и половина и пак толкова широк. Зъбците на повдигача бяха забити в камъка и засипани с тъмни отломки. Преди да влезе, Амая обиколи църквата, оглеждайки оградата на задната градина и тясната пътечка през нея.

Ириарте и Сабалса я следваха с фенери в ръка.

- Вече огледахме целия периметър - напомни й Сабалса.

- Ще го огледаме пак - отсече тя.

Доктор Сан Мартин ги чакаше вътре.

- Здравейте, Саласар - каза той, като погледна към нея, а после и към малката купчина върху олтара, покрита със станиолено одеяло. Пристъпи напред и отви костите.

Амая забеляза, че както Ириарте, така и Сан Мартин не гледаха останките, а нея, и положи всички усилия да покаже безразличие, докато внимателно ги оглеждаше.

- На вид са различни от предишните, нали докторе?

- Така е, тези не са били обгорени по краищата и ставата ясно личи, но разликата е най-вече в цвета: тези са много по-бели, причината за което е, че не са били в пръстта, а в добре затворен ковчег при условия на минимална влажност. Дори фалангите на пръстите са идеално запазени.

Амая погледа още няколко секунди костите, с които навярно беше свързана, и ги покри може би прекалено внимателно, сякаш ги загръщаше. Обърна се към доктор Сан Мартин, за да зададе въпроса, който витаеше помежду им, откакто бе дошла.

- Мислите ли, че...

- Нямам представа, инспекторе. Засега мога само да ви кажа, че не идват от същото място; близко е до ума, като се има предвид състоянието им. Аз ще ги взема и ще се заема лично. След двайсет и четири часа или може би малко по-рано ще имаме отговор.

Тя кимна, обърна се и тръгна към мястото, където машината бе срутила част от стената. Отвътре щетите изглеждаха по-големи, металните зъбци стърчаха сред развалините.

- Тук ли е бил преди входът за аготите?

- Да - отговори Сабалса зад гърба й, - така ни каза енорийският свещеник.

- А той къде е?

- Изпратихме го вкъщи, него и капелана; бяха доста разстроени.

- Добре сте направили. Предполагам, че вече сте снели отпечатъци - каза тя и посочи електрокара.

- Да.

- Откъде са го взели?

- От един съседен склад за напитки; използват го за преместване на палети.