Долорес Редондо - Зовът на костите

Амая погледна часовника си и тръгна към Ириарте, следвана от Сабалса.

- Ще се видим в участъка, ще прегледаме отново всичко за оскверняванията и доведете възможно най-бързо момчето с блога, искам да говоря с него.

- Сега? - възкликна разтревожено Сабалса, без да крие недоумението си.

- Да, сега. Проблем ли има, младши инспектор?

- Вече разпитахме хлапето и стигнахме до извода, че няма нищо общо.

- Предвид последните събития смятам за нужно отново да го разпитаме. Убедена съм по повече от една причина, че лицето или лицата, които вършат това, са свързани с долината, и съм по-склонна да вярвам, че не е само един човек. Не вярвам, че само момче може да направи това, да пробие дупката, да нареди костите; някой трябва да му е помогнал - обясни тя на път за вратата.

- Възможно е, но момчето няма нищо общо.

Амая спря и го прониза с поглед. Ириарте на свой ред се обърна и го погледна разтревожен.

- Друга теория ли имате, младши инспектор? - попита бавно инспекторката. - Откъде сте толкова сигурен?

Гласът му издаваше напрежение, когато отговори:

- Убеден съм.

- Сабалса - намеси се с укор Ириарте, - дали не прибързваш?

- Не - прекъсна го тя, - оставете го да обясни, ако е на друго мнение, искам да го чуя. Затова сме екип, за да оглеждаме нещата от различна перспектива.

Сабалса прекара нервно пръсти по лицето си и сякаш не знаейки какво да прави с ръцете си, първо ги скръсти, а накрая ги зарови в джобовете на якето си.

- Хлапакът е жертва, баща му редовно го бие панически след смъртта на майката. Момчето е будно, има много добър успех в училище, а интересът към историята и произхода на родното място му помагат да запази здрав разума си в тази къща. Говорих с него и повярвайте ми, колкото и да е умен, има сериозен проблем със самочувствието, лишен е напълно от самоувереност или поне от такава, каквато му е нужна, за да посмее да извърши нещо от този род. Баща му го потиска и той много страда.

Амая се замисли.

- Юношите са способни на необичайни изблици на ярост. Фактът, че е или че се показва потиснат, може да подхранва дълго сдържан гняв, който от време на време да се излива в прояви от този род; от друга страна, ако не бяхте емоционално замесен, сам шяхге да забележите, че те почти носят неговия подпис.

- Моля? - възкликна невярващо Сабалса, изваждайки ръце от джобовете си и поглеждайки поред инспекторката и Ириарте. - Какво искате да кажете?

- Искам да кажа, че се отъждествявате с момчето и това ви кара да губите перспектива.

Лицето на Сабалса почервеня като подпалено отвътре, а горната му устна леко потръпна.

- Как смеете? Легендарна полицайка, дръжки! - изръмжа той.

- Мерете си думите - предупреди го Ириарте.

- Няма да ме уплашите - каза Амая и пристъпи напред, докато застана пред младши инспектора. - Няма да ме уплашите, но по-добре спазвайте минималните норми на вежливост, както аз ги спазвам с вас въпреки вашата нелоялност, въпреки че точно вие предоставихте на Монтес лабораторния доклад, който го вкара в беля, въпреки че действате подмолно, излагайки на риск собствената си сигурност и сигурността на колегите си, като разговаряте с цивилни, които нямат нищо общо с разследването, въпреки неспособността ви да различавате границите.

Очите на Сабалса хвърляха искри, а лицето му бе изкривено от гняв, въпреки това той издържа погледа й, предизвиквайки я. Тя понижи глас и отново му заговори:

- Ако не сте съгласен с моите мнения, можете да изказвате вашите, но никога повече не ми говорете с този тон. Чувството за идентифициране с жертвата само показва човешката ни страна, каквато мнозина смятат, че ни липсва, понеже сме полицаи. Но човешката страна дава познания и ни помага да извлечем информация, която някои хора не биха ни дали доброволно. Разследващият полицай обаче, без да престава да бъде човек, трябва да умее да пази дистанция, за да не се замесва лично. А сега ви повтарям впечатлението си, че се идентифицирате с жертвата. Кажете ми така ли е?

Младши инспектор Сабалса сведе очи, но отговори.

- Мисля, че не е нужно да го измъкваме от леглото, шест часът сутринта е, а той е още дете.

- Ако почакате още, ще трябва да го измъкнете от училище, не мислите ли, че това ще е по-лошо?

- Със сигурност ще си е вкъщи, докато лицето му е насинено не ходи на училище.

Амая помълча две секунди.

- Добре, в девет в участъка на ваша отговорност.

Сабалса измърмори нещо неразбираемо и излезе от църквата.

Само от десет минути четеше докладите за оскверняванията, а очите й вече я смъдяха, сякаш бяха пълни с пясък. Завъртя се на стола и погледна навън, опитвайки се да успокои зрението си. Започваше да се развиделява, но ситният дъжд, който вятърът блъскаше в прозорците, не й позволи да види много надалеч. Часовете безсъние, прибавени към нощното каране, вече си казваха своето. Не й се спеше, но очите блуждаеха. Тя се обърна пак към екрана и отвори имейла си. Имаше две съобщения. Първото - сълзливо писмо от директора на „Санта Мария де лас Ниевес“, само че сълзливата му техника бе еволюирала от голямата вреда за клиниката в голяма вреда за пациентката. Той отново излагаше теорията си за конспирация, насочена към подбиване на авторитета му, но хипотезата му отиваше още по-далече с намека, че доктор Сарасола бил прекалено подготвен за преместването на Росарио. Повтаряше и съмненията, възникнали във всички членове на неговия екип от факта, че пациентката е могла да се контролира без медикаменти. Прати го в кошчето.