Долорес Редондо - Зовът на костите

Линията маркираше мястото. Бавният капчук цели двеста години бе рисувал по земята и бе образувал вдлъбнатина, която осквернителят просто бе проследил. Тя потърси в джобовете си ключа, който Джеймс й бе дал, отвори катинара на конюшнята и повика Ириарте. Той влезе, отърсвайки водата от дрехите си.

- Това ли е къщата на баба ви?

- Да, принадлежи на семейството ми от поколения.

Той се огледа.

- Искам да поговорим за това, което видяхме отвън, господин инспектор.

Ириарте кимна с разбиране, много сериозен.

- Мисля, че ви е ясно за какво става дума; това е ичусурия, традиционното семейно гробище в Бастан. Погребаните тук дечица са членове на моето семейство. По този начин майките им са ги почитали, оставяйки ги пред дома им като стражи, охраняващи къщата. Ако повикаме Сан Мартин, той ще се настани тук със своя екип и ще изровят всички телца. Вие сте от Бастан и мисля, че ще разберете молбата ми. Това е гробището на моето семейство и аз искам то да остане такова. Подобна находка би привлякла пресата, репортери, фотографи. Не искам тук да стане цирк. Защото освен това смятам, че тези гробове са разровени от осквернителя на църквата в Арискун, нямам предвид онова клето момче, и ако го обявим публично, ще го подплашим. Какво ще кажете?

- Че не бих позволил да разрушат гробището на моето семейство.

Тя кимна трогната, неспособна да продума. Тръгна към вратата, скривайки отново косата си под качулката.

- Сега да продължим.

Възобнови инспекцията от последната дупка, която бе прегледала, и в следващите две откриха още три скелета. Малките кости бяха изпочупени и силно повредени, едва се познаваше за какво става дума, но от третата се подаваше плат, разнищен като валмо мръсни кълчища. При вида на останките от плетена бебешка пелена тя почти се разплака. Коленичи на мократа земя и се зае да отстранява калните слоеве, докато отдолу се подаде вързопчето, което незнайна майка бе направила с много любов от своето детенце. Навосъченото платно бе послужило за покров, но точно пелената късаше сърцето й, тя въплъщаваше за Амая болката на майката, положила детето си да спи в земята, като не бе забравила да го завие, за да го предпази. Почувства как студената влага прониква в джинсите й и очите й се замъглиха от сълзи, които закапаха върху костите на обичаното създание, може би на същото място, където бяха капали преди години и сълзите на една друга майка. Нейната прабаба? Или прапрабаба? Млада, съсипана от мъка жена, която на свечеряване бе положила детето си в земята и го бе завила с пеленката. Разтвори тъканта там, където бе разкъсана, и малките, изненадващо цели кости, надигнаха глас от гроба си, обявявайки, че са станали жертва на посегателство. Тя покри скелета с пелената, затвори вързопчето и го засипа с пръст.

Ириарте, който стоеше мълчаливо до нея, опитвайки се напразно да я предпази с чадъра, й подаде ръка, която тя пое, за да стане. Отстъпиха назад към страничната стена на къщата и Амая се обърна да погледне следите от малките разровени гробове, които дъждът постепенно щеше да уеднакви. Загледана в нищожните купчинки земя, тя усети върху плещите си мъката на поколения жени от нейното семейство, сълзите, които бяха пролели над тази ивица пръст, превърнала се в коридор за души, и коварното въображение я накара да се види сама да полага Ибай в калта. В същия миг всичкият въздух в дробовете й излезе наведнъж, тя пребледня и усети, че й прималява.

- Шефке? Добре ли сте?

- Да - отвърна и тръгна напред, докато възвръщаше самообладанието си. - Извинете ме -прошепна.

Ириарте сложи куфарчето в багажника и й отвори вратата до шофьора. За миг Амая си помисли дали да не отиде пеш до дома на леля си, защото улица „Браулио Ириарте“ беше от другата страна на „Тринкете“, но забеляза мръсния си и мокър панталон и болката, пълзяща по крайниците й като при болест, и се качи в колата. Стори й се, че различава дебнещо лице сред лозниците, и разпозна враждебния поглед на стареца, който обработваше градината.

На завоя при ,Чокото“ видяха Фермин Монтес, който въпреки дъжда стоеше пред бара и пушеше под стряхата. Ириарте отвърна на поздрава му, леко вдигайки ръка, и продължи нагоре по улицата до къщата на Енграси.

Преди да слезе от колата, Амая се обърна към него.

- Имам ли думата ви?

- Имате я.

Тя го погледна втренчено, без да се усмихва, и кимна.

Още не беше излязла от колата, когато Фермин, който ги бе последвал с широки крачки, се приближи до отворената врата с чадър в ръка.