Долорес Редондо - Зовът на костите

Амая го слушаше, попивайки всяка подробност.

- Има такива места - добави Такченко, - те са като огледала, като врати между два свята или нещо подобно на енергийни амплификатори; сякаш Вселената е трябвало да компенсира природното съвършенство. Знам няколко подобни места, дори цял един град: Йерусалим е добър пример за това, което се опитвам да обясня. Човек би казал, че нещо е нарушило равновесието във вашата долина и сега там се случат прекалено много ужасни, но и прекрасни неща, не мислите ли? Със сигурност не е случайно.

Амая се замисли над думите й. Не, тя не вярваше в случайностите. Престъпленията срещу момичетата по бреговете на река Бастан въплъщаваха степента на безсрамие и светотатство, присъщи за едно оскверняване. Помисли за случилото се наскоро в Арискун и за миналото на долината, за усилията на първите заселници да се установят там, за трудния им живот, за борбата им да превъзмогнат болести, бедствия, провалени реколти, враждебния климат и за капак магьосничеството и Инквизицията, заклеймявала стотици уплашени жители, които сами се обвинявали, за да изпросят милост. Помисли и за един друг Саласар, инквизитора, който цяла година обикалял из Бастан, смесвал се с населението, за да научи има ли нещо демонично в тази долина, или не. Инквизитор, който на своя глава решил да разгадае тайнството на това място и се сдобил, без принуда и изтезания, с над хиляда доброволни изповеди с признания за магии и още три хиляди жалби срещу съседи заради зловредни ритуали. Инквизиторът Саласар бил един модерен детектив, блестящ и толкова широко скроен мъж, че със събирания цяла година материал се завърнал в Логроньо и уверил членовете на Светата инквизиция, че не е открил доказателства за вещерски практики в Бастан, че случващото се там е от различно естество. Прозорливият инквизитор Саласар бил осъзнал - докторът имаше право, - че Бастан, за добро или лошо, граничи с чудото.

Може би наистина бе едно от онези места, които Вселената не може да остави на мира.

Половин час по-късно Йонан се върна доволен и леко поруменял.

- Съдията се оказа истински гастроном. Още на площада откри страхотен ресторант и настоя да плати сметката. Чака ви там. Намира се точно до изхода от крепостта, втората сграда вдясно.

Амая взе палтото си и излезе на студа в Аинса. Северният вятър я блъсна в лицето още щом прекоси широката равна площадка пред крепостта. Тя изтегли ръкавите на пуловера, за да покрие ръцете си, и съжали, че си е забравила ръкавиците. Забеляза увеличения брой коли, привлечени несъмнено от множеството барове на площада. Откри ресторанта и тръгна между паркираните коли, проклинайки равната подметка на ботушите си, които се пързаляха по заледения паваж. Ресторантът имаше неголям бар, доста посетен, от който се виждаше малък и приветлив салон за хранене, разположен около камина в центъра. Съдия Маркина й махна от една маса близо до огъня.

- Помислих си, че тази ще ви допадне - каза той, когато тя се приближи.

Присъствието на огъня и околните ухания изведнъж я накараха да усети глад. Избра си филе с гарнитура от гъби и се изненада, когато и той си поръча същото.

- Мислех, че сте вечеряли с младши инспектор Ечайде.

- Вие не ми давате много възможности да споделя една вечеря с вас, затова няма да се откажа от тази, макар да не е съвсем по мой вкус. Ще пиете ли вино?

- Боя се, че не, нали съм на работа.

- Разбирам - съгласи се той.

Амая побърза да приключи и беше благодарна за мълчанието на съдията, който каза само една-две думи по време на вечерята, макар че на няколко пъти забеляза как я гледа по онзи спокоен и странно тъжен начин въпреки леката усмивка, изписана на устните му.

Когато излязоха, след топлината пред камината студът навън й се стори още по-пронизващ Тя нахлупи шапката, загърна се плътно с палтото и издърпа ръкавите на пуловера, както бе направила преди.

- Нямате ли ръкавици? - попита Маркина до нея.

- Забравих ги.

- Вземете моите, ще са ви големи, но поне...

Амая въздъхна, с което сложи край на търпението си и се обърна към него.

- Престанете да го правите - каза твърдо тя.

- Кое да престана да правя? - обърка се той.

- Това, което правите. Всички тия погледи, това чакане за вечеря, тая загриженост за мен, престанете вече.

Той избърза една крачка напред и застана срещу нея. Няколко секунди гледаше в някаква далечна точка на площада, след което отново се втренчи в очите й. От усмивката на лицето му нямаше и следа.