Крис Райън - Господари на войната

Гласът й беше плътен и прегракнал. Тръгна към свободния дюшек в задната част на палатката, седна върху него и свали износените си кожени сандали. Ходилото на десния й крак беше покрито с мехури, които се бяха спукали и кървяха. Клара го почисти от полепналия по оголената плът пясък и му направи превръзка. Башеба потрепваше всеки път, когато я докосваше, но очевидно си даваше сметка, че трябва да изтърпи болките, защото в противен случай раните щяха да се инфектират, което можеше да доведе до отравяне на кръвта с фатален край. Двете жени не бяха разменили нито дума, откакто Клара започна да се занимава с разранения крак на Башеба.

— Благодаря ти — проговори най-накрая Башеба.

Клара й се усмихна.

— Аз не трябваше да бъда тук.

— И аз — отвърна Башеба. — Но чичо Сорген е добър човек. — Сведе очи. — За разлика от свекъра ми. — Забеляза, че Клара я гледа смутено и й обясни: — Асу, който ми е свекър, е брат на Сорген. — Изведнъж се разплака. Тялото й се разтресе от ридания. Изкрещя няколко думи на арабски, а после прошепна на английски: — Синовете ми…

Клара я хвана за ръката и я попита:

— Къде са те?

Страхуваше се от отговора, който очакваше да получи.

— Единият е прекалено уплашен, за да напусне Асу, а другият е мъртъв. — Очите на Башеба просветнаха гневно. — Уби го един британски войник.

— Какво? — попита стреснато Клара. — Башеба, това е невъзможно. В Сирия няма британски войници.

— Кой ти каза? Твоето правителство ли? — Изражението на Башеба показваше недоверието й към правителствата по принцип. — Направи го пред очите ми. Синът ми беше ранен при бомбардировката. Ти… — жената посочи с пръст към Клара — ти можеше да го спасиш с уменията, които притежаваш.

— Не знам… Аз…

— Войникът дори не се опита да му помогне. Уби го пред очите ми.

— Как? — попита Клара.

— Направи му… — Башеба се опита да си спомни думата и след като не успя, заби пръст в ръката на Клара.

— Башеба, той вероятно му е инжектирал морфин. След като е бил ранен…

— Да, морфин! — изкрещя Башеба. — Четири инжекции!

Клара примигна.

— Четири? Сигурна ли си?

Тази доза беше достатъчна, за да убие възрастен човек, а в случая ставаше въпрос за ранено дете.

— Смяташ ли, че бих могла да си измисля подобно нещо?

Клара я погледна състрадателно.

— Съжалявам.

Това беше единственото, която успя да изрече.

— Асу не пожела да го накаже — продължи Башеба.

— Затова избягах от него. Говори се, че той ще стане следващият водач на Сирия. Навярно съвсем скоро. Но как е възможно да бъдеш водач, след като не наказваш виновните? — Погледна към ръцете си. — Ако знаеше, че съм дошла при Сорген, щеше да се ядоса. Щеше да се ядоса много. Двамата се мразят. Но Сорген е добър. Не ме изгони. — Намръщи се. — Свекърът ми кара децата да се сражават за него. Те са прекалено малки, за да си служат с оръжие, но той ги задължава да го правят. Виждала съм осемгодишни деца да убиват. Виждала съм също така как ги убиват. Как убиват приятелите им. Сорген се грижи за децата и не ги кара да се бият. — Усмихна се. — И ти си добра. Благодаря ти още веднъж за…

Посочи към превръзката и понечи да се изправи на крака.

— Кракът ти трябва да остане в покой — каза й Клара.

— Ще го нараниш още повече, ако…

Башеба обаче вече беше тръгнала към входа на палатката с изкривено от болка лице. Клара я последва, защото се страхуваше, че може да падне. Двете жени застанаха пред палатката и се загледаха в пустинята.

Слънцето вече се беше издигнало в небето и изглеждаше като ярка бяла топка. Розовите и оранжевите отблясъци бяха изчезнали. Заслепена от светлината, Клара си помисли, че й липсват слънчевите очила.

— Някой идва — прошепна Башеба.

Клара си закри очите с ръка. Башеба беше права. По лъкатушещия път се движеха две коли. Слънцето се отразяваше в тях и в праха, който вдигаха.

— Кой ли може да е? — попита Клара, макар и да не смяташе, че Башеба е в състояние да й отговори, защото едва ли знаеше нещо повече от нея.

От палатката излязоха петима от войниците на Сорген. Двама от тях застанаха на колене и заеха позиция за стрелба. Един изтича до камиона с картечницата и насочи мерника й към приближаващите се коли.

— Трябва да влезем в палатката — каза Клара.

Башеба обаче изглеждаше като закована на мястото си. Клара почувства, че не е в състояние да се отдели от нея.

— Тези коли са ми познати — каза Башеба.

Беше затаила дъх.

Двата Ланд Роувъра спряха един до друг на петдесет метра от лагера. След около минута задната врата на едната кола се отвори и от нея слезе мъж. Клара си закри с ръка очите и се взря в него. Мъжът беше слаб, с приведени рамене и падаща свободно кестенява коса. Походката му беше неуверена. Силуетът му трептеше в маранята, докато се придвижваше бавно напред с вдигнати ръце, за да покаже, че не носи оръжие.