Крис Райън - Господари на войната

Трябваше да побърза. Хектор можеше да се върне всеки момент. Пълнителят на автомата беше зареден с 5,56-милиметрови патрони. Дани ги извади и ги подреди върху фотьойла, а после махна капачето на пълнителя. Показа се пружината, която придвижваше патроните. Огледа стаята. Нужно му беше нещо, с което да повдигне пружината. Извади ножа, който му беше подарил Таф, и издялка една треска от рамката на прозореца. Дори и някой да забележеше, едва ли би се досетил за причината, поради която е било издълбано дървото. Пъхна треската в пълнителя и повдигна пружината на около сантиметър. После вкара внимателно устройството под нея и върна капачето на мястото му.

В този момент чу шума от водата в тоалетната. Вдигна патроните от фотьойла и започна да ги пъха в пълнителя. След като го зареди, прибра в джоба си петте патрона, които бяха останали заради намалената му вместимост. Вратата на тоалетната изхлопа.

По коридора се чуха стъпки.

Дани постави пълнителя в отвора.

— Какво, по дяволите, правиш?

Хектор беше застанал на прага. Погледна първо към Дани, а после към автомата.

— Търся те — отвърна Дани. Вдигна автомата и го подаде на Хектор, който го пое предпазливо, без да мърда от вратата.

— Ако не беше Таф — прошепна Хектор, — щях веднага да те очистя. Или щях да оставя Скинър да го направи. Той би изпитал страхотен кеф.

— Нищо не ви пречи да ми отмъкнете междувременно портфейла — отвърна Дани. — Или може би — как го каза? — може би не си струва да го правите за толкова малко пари.

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха в очите.

— Пусни ме да мина — каза Дани.

От лицето на Хектор се излъчваше омраза, но той отстъпи встрани. Дани го изчака да започне да слиза по стълбите и продължи по коридора до стаята, в която беше Бъкингам. Бъкингам го чакаше, кипящ от гняв.

— Къде, по дяволите…

— Млъкни, приятел — прекъсна го Дани, хвана го за ръката и го избута от стаята. — Предстои ни важна среща и аз въобще не съм в настроение за каквито и да било разправии.

Клара нямаше представа къде се намира.

Войниците, които я спасиха от импровизирания затвор, не бяха толкова жестоки, колкото онези, които я бяха вкарали в него. Сложиха й превръзка на очите, извиха й ръцете на гърба и ги омотаха с тиксо. Клара успя да запази самообладание, докато я качваха във вана, но когато вратата му се захлопна и той потегли, я обзе паника. Пищеше пронизително и гърлото й се беше продрало. Някой натъпка парцал в устата й. Повдигаше й се, но не можеше да направи нищо друго, освен да се мъчи да не повърне и да не се задуши.

След като пътуваха може би малко повече от един час, колата спря. Вратата й отново се захлопна и тя чу гласове и стъпки. Оставиха я сама още един час. Беше скована от страх, но дори и да можеше да се движи, не знаеше какво да направи.

Когато вратата се отвори отново, две силни ръце я издърпаха и я влачиха в продължение на около петдесет крачки. Опита се да се ориентира по звуците и миризмата на въздуха. Тук беше доста по-тихо и вонята на прах, гниещи боклуци и изпражнения беше заменена с някаква миризма, която не успя да разпознае. Препъна се няколко пъти, но ръцете я задържаха да не падне. Стана й по-топло и усети мирис на спарен брезент.

Мъжът, който я водеше, каза нещо на арабски. Този, който му отговори, беше с дълбок, звучен глас. Явно по негова заповед превръзката беше свалена от очите й. Тя примигна няколко пъти от светлината и се огледа.

Намираше се в палатка, но тя беше доста по-различна от палатките, в които едва издържаше по време на ваканциите в детството си. Беше много по-голяма, кръгла, с диаметър от около двайсет и пет метра. Покривът й беше подпрян в средата с висока пет-шест метра колона и се спускаше надолу на дипли. Брезентът беше с пясъчен цвят и изглеждаше много здрав. В палатката имаше няколко маси с карти, радиостанции, автомати, кутии с муниции, два сандъка с червен кръст върху тях, които Клара забеляза веднага.

И мъже. Бяха шестима, като се изключеше този, който я беше въвел в палатката. Петима от тях почти не се различаваха един от друг: носеха камуфлажни панталони, тениски в цвят каки и черни куфии. Разглеждаха картите, говореха по радиостанциите и с нищо не показаха, че са забелязали присъствието й. Шестият — огромен мъж, облечен с бял дишдаш с бродерия по кантовете — се изправи на крака. Кожата му беше тъмна, а буйната му коса — съвсем бяла. Когато стигна до средата на палатката, поглади гъстите си мустаци, които също бяха бели. Малките му кафяви очи светеха. Погледна към Клара, протегна ръце и изрече на безупречен английски: