Джон Броснан: Краят на небесните господари

Около 250000 мили над Земята, Майлоу Хейз, седнал насред тясната си килийка, четеше научно-фантастичен роман от началото на двадесет и първия век. Беше му попаднал случайно, докато ровеше безцелно из древните хранилища на Центъра. Учуди се, че книгата е избегнала вниманието на Отците. Не че в нея имаше нещо непристойно (за съжаление), но Комитетът на Отците отдавна бе забранил и след това унищожил всички художествени произведения, които не съответствуваха на строго определените догми или „не възвисяваха и не обогатяваха духа в преклонението му пред Божието величие“. А това означаваше, че всичко, което съдържаше дори намек за развлекателност, независимо дали беше книга или запис, беше изчезнало. И този роман със заглавие „Трилион истории за светлина и любов“ не беше особено забавен, но след продължителната диета на религиозни трактати и технически справочници Майлоу се радваше, на разнообразието. Бе написан във времето, което по-късно получи ироничното прозвище „Ерата на оптимизма“. Явно тогава поне на пръв поглед, светът е имал достатъчно поводи за оптимизъм — най-мръсното столетие от всички, двадесетото, отминало най-после; светът не срещнал края си заедно с края на второто хилядолетие; Съединените щати и обновената Русия сключили съюз, а науката все пак успяла да се справи със СПИН 1992 г. Изглеждало, че за света ще настъпят и по-добри времена, благодарение на науката като цяло и особено на достиженията в микробиологията. Заради този нов ореол на науката и технологиите наричали периода и „Втората епоха на Просвещението“. Към края на двадесети век невероятно нараснал броят на всякакви смахнати вярвания — астрология, Нова ера, хомеопатия, спиритуализъм, окултизъм, геизъм, холистична медицина, „природосъобразно“ хранене, прераждане, ароматотерапия, НЛО, „екополитика“ и какво ли не още… Увеличавали вниманието си и фундаменталистите в световните религии. Но в първите години на двадесет и първи век, когато науката сякаш била на път да прогони отдавнашните проклятия като болестите, гладът и дори старостта, суеверията поне за малко не тежали толкова на човешкия ум. И наистина, науката постигнала целите си, а тълпите приветствали учените като богове… После започнали генетичните войни…

Самите генетични войни не били причинени от учените. Виновни били хората, които контролирали учените. Държавници и ръководители на всевластните по онова време Генетични корпорации. Хората като Майлоу.

Майлоу се развесели от забавното съвпадение — първата част на романа се развиваше в космическа станция, подобна на тази, в която живееше. Подобна поне по конструкцията си. И двете бяха с дължина към четири мили, въртящи се изпъкнали метални цилиндри. В романа станцията служеше като база за строителите на огромен междузвезден кораб. Създаваха го, за да полетят към източника на сигналите, идващи някъде от сърцето на галактиката. А самите създатели на кораба бяха сбирщина от млади, идеалистично настроени и влюбени в свободата безсмъртни. По нищо не приличаха на хората, с които Майлоу беше принуден да съжителства в своята космическа станция Белведере, които пък представляваха сбирщина фанатични християнски фундаменталисти, винаги сексуално незадоволени заради своите задушаващи морални норми. Раздразнението, което предизвикваха у Майлоу, стигаше до крайност.

Разбира се, Майлоу знаеше как се е стигнало до сегашното положение, но от това не му ставаше по-лесно да го понася. Обитателите на такава станция, отрязани от ресурсите на планетата, трябваше да се съобразяват с твърде строги правила, за да оцелеят. В Космоса смъртта винаги се навърташе някъде наблизо, дори само едно безгрижно действие можеше да застраши съществуването на цялата станция. А религиозният фундаментализъм винаги е бил действено средство за строго ограничаване в поведението. За да се наложи той, помогнали и емоционалните травми на първите обитатели на Белведере, принудени да станат свидетели на Генетичните войни. Светът бил отровен от изкуствено създадени епидемии и други ужаси, измислени от генинженерите. Човекът и неговата Наука опустошили планетата Земя. И християните в Белведере решили, че оцелелите са длъжни да изкупят това ужасно оскърбление към Бога. В твърде разгорещените страсти по онова време тази идея си намерила подходящата почва. Майлоу добре си спомняше онези дни, по-точно неговото първо „аз“ ги помнеше. На него не му оставаше нищо друго, освен да носи товара на спомените.