Джон Броснан: Краят на небесните господари

— Знам, знам! Няма нужда да ми напомняш. Аз измислих този план, нали така?

Клод като че се обиди и Жан-Пол веднага съжали за думите си. Нервите на Клод бяха не по-малко обтегнати от неговите.

— Не се тревожи! — каза той. — Няма да съсипя всичко накрая.

Той погледна извиващия се нагоре корпус. Тук и на всички други достъпни места по корпуса сензорите бяха методично изтръгнати. За съжаление надолу, където трябваше да отиде той, все още имаше действащи сензори. Трябваше да ги избягва. Дълбоко си пое дъх, нагласи предпазните очила и се прехвърли през парапета. Клод беше завързал края на въжето за една тръба, готвеше се да го отпуска по малко, докато Жан-Пол слиза.

— Щом свърши това, ще се натряскаме жестоко — каза той на Клод, смъкна се надолу и се опита с ритник да забие една от котките в корпуса.

Срещна съпротива. Покритието на външния корпус не беше направено от метал, но все пак беше достатъчно здраво. Опита пак. Този път наточеното острие, вързано за обувката му, се заби. Ритна и с другия крак. Отново успех. Но от многобройните предишни опити знаеше, че му предстои дълга и уморителна работа.

— Довиждане — извика на Клод и площадката се скри от погледа му.

Опитваше се да не мисли за нищо, освен монотонните усилия на слизането. Да измъкне острието на дясната обувка от корпуса, да забие и него; по ред следваше „котката“ на дясната ръка…

Често спираше и поглеждаше надолу, търсеше сензорите. Щом забележеше някой от тях, щеше да му се наложи да се придвижи настрани, преди да продължи надолу. Вече пълзеше под много остър наклон, скоро щеше да заприлича на муха, лазеща по таван. Направо усещаше как притеглянето дърпа тялото му към земята, как напряга остриетата, които единствени несигурно го задържаха върху корпуса. Въпреки студа потта заливаше лицето му, накрая се принуди да спре и вдигна очилата на челото, защото се замъглиха. Знаеше, че ако падне, въжето ще го спаси и Клод ще го издърпа, но това би означавало неуспех на атаката. Той не би имал сили да повтори слизането.

Преживя твърде неприятен момент — за да избегне два сензора, трябваше да мине между тях, върху малкия стъклен купол, покриващ един от лазерите. Ако Ашли забележеше движението, свършено беше с него. Стори му се, че тези няколко метра му отнеха много време, но за късмет куполът остана мъртвешки спокоен.

Пак спря и погледна надолу. Зад извивката на корпуса вече се виждаше дъното на пункта за управление. Време беше за сигнала. Измъкна една от ръцете си, хвана въжето и сякаш натежал като олово, дръпна рязко три пъти. Изви очи към часовника си. 12 и 40 минути. Сега щеше да чака.

Отгоре се чу като удар първият вой на пожарната тревога, включена от Клод за групите нападатели. Битката за коридор „Д“ щеше да започне скоро.

Боляха го ръцете и краката от напрежението, лицето и пръстите му бяха изтръпнали от студа. Жан-Пол можеше само да се надява, че ще успее да продължи спускането. Изчака нетърпеливо да минат десет минути и мъчително поднови пълзенето с гърба надолу. Опитваше се да си представи какво става сега в коридор „Д“…

Най-после стигна прозрачния мехур, обърна се и погледна вътре. Въздишка на облекчение. Нямаше паяци. Но трябваше да се оправя бързо. Ашли вече го е видяла и е извикала помощ. Едва откачи една от бомбите си от ремъците, залепи намазаната с восък основа във вдлъбнатината, където стената на пункта срещаше корпуса, и издърпа предпазителя. После с лудешка бързина запълзя към задната част на пункта за управление. В трескавите си усилия не заби достатъчно дълбоко една от „котките“ и тя внезапно изскочи. Ако не се беше задържал с другата ръка, сега щеше вече да виси под корпуса.

Успя да се добере до целта си. Отвсякъде безмилостно пробляскваха лазери. По никакъв начин не можеха да се насочат под толкова остър ъгъл, че да го улучат. Ашли, която непременно го е забелязала, предприемаше отчаяни, налудничави действия. Добър знак.

Трясък! Взривът не беше силен, но все пак достатъчно мощен. Той запълзя обратно по прозрачния мехур. Имаше само още една бомба — теглото им не позволяваше да вземе три — и ако първата не беше разбила стената на пункта за управление…

Но видя, че е успял. Чудесна голяма назъбена дупка. Отблизо чуваше как вятърът свири в нея, а все още не се появяваха паяци. Стигна до дупката. По-внимателно, каза си, не прибързвай. Би било много глупаво точно сега да направи грешка и да падне. Бавно се промъкна вътре и чак тогава си позволи да скочи на пода. От напрежение коленете му се подгънаха и му се зави свят. През свистенето на вятъра чуваше пронизителния глас на Ашли: