Харлан Коубън: Господари на нощта

Три дни преди смъртта на майка си узнах от нея — в общи линии това бяха последните й смислени думи — че брат ми е още жив.

Каза само това. Без да навлиза в подробности. Изрече го само веднъж. Морфинът вече стягаше смъртоносната хватка около сърцето й. Кожата й бе придобила онзи мътно жълтеникав оттенък, напомнящ за хепатит или за чезнещ летен загар. Очите й бяха дълбоко хлътнали. Спеше почти през цялото време. Всъщност щеше да има само още един момент на прояснение — ако наистина бе прояснение, в което силно се съмнявах — и тогава използвах възможността да й кажа, че е била чудесна майка, че я обичам… и сбогом. Не споменахме нито дума за брат ми. Но това не означава, че не мислехме за него, сякаш и той седеше до нас.

— Той е жив.

Това бяха нейните думи. И ако в тях имаше истина, не знаех дали е за добро или за зло.

Погребахме я четири дни по-късно.

Когато се върнахме у дома за шива 1 1 Шива — еврейски седемдневен траур за близък роднина. — Б.пр. , баща ми се втурна по килима към хола. Лицето му бе зачервено от ярост. Естествено, аз присъствах. Сестра ми Мелиса бе, долетяла от Сиатъл с мъжа си Ралф. Леля Селма и чичо Мъри крачеха насам-натам. Моята приятелка Шийла седеше до мен и ме държеше за ръката.

Общо взето, това бяхме.

Имаше само една кошница с цветя — чудовищна и великолепна. Шийла се усмихна и стисна ръката ми, когато видя картичката. Нямаше нито име, нито послание, само една картинка: разделен на четири квадрат.

Татко все се озърташе към панорамните прозорци — същите прозорци, по които бяха стреляли с ловна пушка на два пъти през изминалите единайсет години — и си мърмореше:

— Копелета. — После хвърляше поглед наоколо и се сещаше за още някой отсъстващ. — За бога, очаквах от Бергманови поне да се мярнат, дявол да го вземе.

Сетне затваряше очи и извръщаше лице настрани. Гневът отново пламваше в него и заедно със скръбта образуваше сплав, която нямах сили да понеса.

Поредната измяна в едно десетилетие, пълно с предателства.

Нуждаех се от чист въздух.

Станах. Шийла ме погледна загрижено.

— Ще се поразходя — обясних тихо аз.

— Искаш ли компания?

— Не, струва ми се.

Шийла кимна. Бяхме заедно вече почти от година. Никога не бях срещал приятелка, която дотолкова да си пасва с моя доста калпав характер. Тя още веднъж стисна сърдечно ръката ми и усетих как из цялото ми тяло се разлива топлина.

Изтривалката пред вратата представляваше груба имитация на трева, сякаш открадната от склад за театрални декори, с пластмасова маргаритка в горния ляв ъгъл. Прекрачих я и тръгнах бавно по Даунинг Плейс. Покрай улицата се издигаха убийствено скучни двуетажни къщички от шейсетте години. Все още бях облечен с тъмносивия костюм. От жегата почна да ме сърби. Жаркото слънце напипаше немилостиво и през някаква извратена част от съзнанието ми мина мисълта, че денят е страшно подходящ за гниене. Сетне зърнах като наяве лъчезарната усмивка на майка си — още от времето преди да се случи всичко. Побързах да прогоня спомена.

Знаех накъде отивам, макар че едва ли бих го признал дори и на себе си. Някаква невидима сила ме влечеше натам. Някои хора биха го нарекли мазохизъм. Други биха решили, че е свързано със смъртта. А според мен не беше нито едното, нито другото.

Просто исках да погледна мястото, където всичко свърши.

Отвсякъде ме връхлитаха гледките и звуците на лятното предградие. Край мен прелитаха с крясъци хлапета на велосипеди. Мистър Чирино, който държеше автосалона край шосе 10, косеше моравата си. Съпрузите Стайн — те бяха създали верига магазини за домашни потреби, погълната след време от по-голяма верига — се разхождаха, хванати за ръка. В двора на Ливайн играеха футбол, но не познавах нито един от участниците. Над задния двор на Кауфман се надигаше пушек от барбекю.

Минах край къщата, където някога живееше семейство Гласман. Когато беше на шест години, Марк Гласман по прякор Тъпото скочи през плъзгащата се стъклена врата. Играеше си на Супермен. Помнех много добре писъците и кръвта. Тъпото порасна и стана мултимилионер. Едва ли още го наричаха със стария прякор, но знае ли човек…

На завоя беше къщата на семейство Мариано — все още в онзи отвратителен отровно жълт цвят и с пластмасов елен край алеята. Кварталното лошо момиче Анджела Мариано беше с две години по-голяма от нас и всички я зяпахме със страхопочитание като някакво висше същество. Докато гледах как Анджела прави слънчеви бани в задния двор по миниатюрен бански, който се крепеше напук на закона за гравитацията, бях изпитал първите болезнени напъни на дълбок хормонален копнеж. Течаха ми лигите в буквалния смисъл на думата. Анджела често се караше с техните и тайно пушеше в бараката зад къщата. Нейният приятел караше мотоциклет. Миналата година случайно я срещнах на Медисън Авеню. Очаквах да изглежда ужасно — винаги става така с първото хлапашко увлечение — но Анджела изглеждаше великолепно и ми се стори щастлива.