Харлан Коубън: Господари на нощта

Погледнах красивото лице на Шийла — извито наляво, със сведени, съсредоточени очи — и на сърцето ми стана по-топло. Сигурно ще ви прозвучи малко смахнато, но можех да я гледам с часове. Не само заради красотата й — всъщност никой не би я нарекъл красива в класическия смисъл на думата, нейните черти бяха малко криви, може би по наследство, или по-скоро заради мътното й минало — но в нея имаше жизненост, любопитство и деликатност, сякаш още един удар би я разбил безвъзвратно. Шийла ми вдъхваше желание — разберете ме добре — да бъда храбър заради нея.

Без да повдига очи, тя се усмихна леко и каза:

— Престани.

— Нищо не правя.

Най-сетне тя ме погледна и видя изражението ми.

— Какво има?

Свих рамене и отвърнах просто:

— Ти си моят свят.

— И ти не си за изхвърляне.

— Да — казах аз. — Така си е.

Тя замахна шеговито насреща ми.

— Знаеш ли, обичам те.

— Че как иначе?

Шийла завъртя очи към тавана. После отново сведе поглед към леглото и усмивката й изчезна.

— За какво си мислиш? — попитах аз.

— За майка ти. — Тя пак се усмихна. — Много я харесвах.

— Жалко, че не си я виждала по-рано.

— Жалко, наистина.

Започнахме да преглеждаме сбръчканите, пожълтели вестникарски изрезки. Обяви за раждане — на Мелиса, на Кен, моето. Статии за подвизите на Кен като тенисист. Старата му спалня все още бе пълна с трофеи, върху които миниатюрни бронзови човечета размахваха ракети. Имаше и снимки, предимно стари, отпреди убийството. Съни. Майка ми носеше този прякор още от детството си. Подхождаше й. Намерих една нейна снимка като председател на родителския комитет. Не знам какво точно правеше, но стоеше на сцената със странна шапка, а другите майки се превиваха от смях. На друга снимка ръководеше училищното празненство, облечена като клоун. Всичките ми приятели смятаха Съни за най-свястна сред възрастните. Радваха се, когато идваше нейният ред да ни прибира от училище. Искаха пикникът на класа да е в нашия двор. Съни беше „готина майка“, без да прекалява — само мъничко смахната, колкото да не знаеш какво ти подготвя. Около нея винаги искреше вълнение.

Продължихме така около два часа. Шийла не бързаше, оглеждаше замислено всяка снимка. По някое време присви очи.

— Кой е този?

Подаде ми снимката. Майка ми стоеше отляво, облечена с много оскъден бански костюм от началото на седемдесетте години. Беше прегърнала плахо през рамото дребничък мъж с черни мустаци и щастлива усмивка.

— Крал Хюсеин — казах аз.

— Моля?

Кимнах мълчаливо.

— Крал Хюсеин от Йордания, искаш да кажеш?

— Същият. Мама и татко го срещнали в Маями.

— И какво?

— Мама го попитала дали е съгласен да се снимат заедно.

— Шегуваш се.

— Ето ти доказателството.

— Не е ли имал телохранители или нещо подобно?

— Сигурно са я видели, че няма къде да скрие оръжие.

Шийла се разсмя. Спомних си как мама ми разказваше за случая. Тя стои до крал Хюсеин, татковият фотоапарат не иска да щракне, той ругае тихичко и се мъчи да го оправи, тя го подканва с поглед да побърза, кралят чака търпеливо, шефът на охраната взима апарата, отстранява повредата и го връща на татко.

Майка ми Съни.

Би било ужасен шаблон да кажа, че нещо в нея умря, когато откриха трупа на Джули Милър, но шаблоните именно затова са шаблони — защото често удрят право в десетката. Искрите около майка ми притихнаха и изгаснаха. След като чу за убийството, тя не изпадна в криза или истерия. Често съжалявам за това. Моята емоционална майка — Съни — стана ужасяващо кротка. Цялото й поведение стана скучно, еднообразно — безстрастно е най-точната дума — и у човек като нея това изглеждаше по-мъчително от най-нелепите буйства.

На вратата се позвъни. Надникнах през прозореца на спалнята и видях фургона за доставки от гастронома „Епес-Есен“. Наденички за опечалените. Като непоправим оптимист татко бе поръчал твърде много. Щеше да се самозаблуждава до края. Оставаше в тази къща като капитана на „Титаник“. Спомням си първия път, когато малко след убийството простреляха прозорците с пушка. Помня го как размахваше предизвикателно юмруци. Ако не бъркам, мама искаше да напуснем. Татко отказа. За него това щеше да е капитулация. Би означавало, че признава вината на сина си. Би било предателство.

Ама че глупост.

Шийла ме гледаше. Усещах почти осезаемо нейната топлина като слънчев лъч върху лицето си и за момент престанах да обръщам внимание на всичко останало. Бяхме се срещнали по служба преди около година. Аз ръководя дома „Ковенант Хаус“ на Четирийсет и първа улица в Ню Йорк — благотворителна организация, подпомагаща бездомни деца и младежи. Шийла дойде да работи при нас като доброволка. Беше родом от едно малко градче в Айдахо, но изобщо не приличаше на провинциално момиче. Каза ми, че преди много години и тя била бездомно дете. Само това знаех за миналото й.