Харлан Коубън: Клопка

Знаех, че с отварянето на червената врата животът ми ще бъде съсипан.

Да, звучи мелодраматично и изпълнено със суеверие, а аз не си падам нито по едното, нито по другото, освен това в самата врата нямаше нищо страховито. Всъщност тя бе съвършено безлична — дървена, разчертана на четири правоъгълника — от онези, които може да видите в три четвърти от къщите в предградията: с избеляла боя и чукче на височина на гърдите, което никой не използваше, както и с медна топка на бравата.

Но щом се приближих до нея под оскъдното улично осветление, тъмният отвор зина като паст, готова да ме погълне целия, и аз усетих неумолимата сила на съдбата. Всяка крачка ми струваше огромни усилия, сякаш вървях не по разнебитена пътека, а по още мокър цимент. Проявявах класическите симптоми на човек, над когото е надвиснала смъртна опасност. Студени тръпки по гръбнака? Имаше ги. Настръхнала коса? Това също. Мравучкане в основата на врата? Ами, да. Изтръпнал скалп? Отгатнахте.

Къщата беше тъмна, вътре не светеше нито една лампа. Чина ме предупреди. Жилището изглеждаше съвсем обикновено, дори твърде безлично на вид. Без да знам защо, това ме притесняваше. Къщата стоеше изолирана в края на задънена улица, скрита в мрака, сякаш се боеше от неканени гости.

Това не ми харесваше.

Нищо наоколо не ми харесваше, но се случи ето какво. Когато Чина ми се обади, тъкмо привършвах тренировката с градския баскетболен тим от четвъртокласници. Децата от отбора, израснали също като мен при приемни родители (наричахме себе си „безроди“, съкратено от „без родители“ — черен хумор), имаха шест точки преднина и им оставаха още две минути до края. На игрището, както и в реалния живот „безродите“ не се проявяват добре, когато са под напрежение.

Чина позвъни, когато събирах моите баскетболистчета за обсъждане на отминалата тренировка, което обикновено включваше някои критични за живота на подопечните ми оценки, като например: „Постарахте се“, „Следващия път ще им дадем да разберат“, или „Не забравяйте за тренировката идния четвъртък“. Напътствията неизменно приключваха с „Дай лапа!“ и после всички изревавахме в хор: „Защитавай се!“. Мисля, че скандирахме тези думи, тъй като самите ние не го правехме.

— Дан?

— Кой е?

— Чина. Моля те, ела.

Гласът й трепереше и аз разпуснах набързо отбора, скочих в автомобила и ето ме сега тук. Нямах време дори да си взема душ. Миризмата на потта от спортната зала се смесваше с миризмата на потта от страха. Забавих крачка.

Какво ми имаше?

Като начало можех поне да се изкъпя. Не се чувствах добре потен. Никога не съм се чувствал добре, когато съм потен. Ала Чина бе настоятелна. Не, беше ми се примолила. Преди останалите да се приберат. И сега се намирах тук, сивата ми тениска бе мокра от пот, залепнала за гърдите ми, а аз се приближавах към вратата.

Като повечето млади хора, с които работех, Чина бе сериозно обезпокоена и може би нейното безпокойство бе задействало червената лампичка в съзнанието ми. Гласът й по телефона не ми се понрави, както и обстановката наоколо. Поех си дълбоко въздух и хвърлих поглед назад. В далечината се забелязваха признаци на живот — осветени прозорци, премигващи синкави светлини на включени телевизори или монитори, тук-там някой отворен гараж, ала на тази задънена улица не се усещаше нищо, нито шум, нито полъх от някакво движение — само мрак и тишина.

Мобилният ми телефон завибрира и аз за малко да подскоча от изненада. Помислих, че е Чина, но не беше тя — беше Джена, бившата ми съпруга. Натиснах бутона и отговорих:

— Здрасти.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя.

— В момента съм малко зает.

— Трябва ми детегледачка за утре вечер. Може да доведеш и Шели, ако искаш.

— С Шели имаме проблеми — отвърнах.

— Пак ли? Но тя е страхотна.

— Аз имам проблеми със страхотните жени.

— На мен ли го казваш?

Джена, красивата ми бивша съпруга, се бе омъжила отново преди цели осем години. Сегашният й съпруг е уважаван хирург на име Ноел Уилър. Ноел е доброволец в младежкия център, в който работя. Харесвам го, той също ме харесва. Има дъщеря от предишен брак, а двамата с Джена си имат шестгодишно момиченце, което се казва Кери. Аз съм кръстник на Кери и двете му деца ме наричат чичо Дан. Сегиз-тогиз изпълнявам ролята на семейна детегледачка.

Знам, че всичко това звучи дяволски цивилизовано и доста нелогично, каквото, предполагам, е и в действителност. В моя случай би могло да се каже, че е просто въпрос на необходимост. Нямам си никого — нито родители, нито деца — тоест съществото, което е най-близко до представата ми за семейство, е бившата ми жена. Хлапетата, с които работя, които покровителствам и на които се старая да помагам и закрилям, са моят живот, въпреки че в крайна сметка никога не съм сигурен дали върша нещо добро, или не.