Харлан Коубън: Клопка

Портной бе вече на крака.

— Възразявам, Ваша Чест. Това са въпроси, които по правило се обсъждат от съдебните заседатели.

— Много сте прав — рече Флеър. — Можем да се спрем на очевидния факт, че в случая е бил заложен капан.

Той отново се обърна към Уенди:

— Да се върнем към нощта на 17 януари, искате ли? Какво се случи, след като се сблъскахте с моя клиент в къщата, в която е бил заложен капан?

Уенди почака адвокатът да възрази срещу използването на думата „капан“, ала той вероятно бе решил, че е направил достатъчно до момента, и отвърна:

— Клиентът ви избяга.

— След като сте изскочили пред него с камерите, прожекторите и микрофоните си, така ли е?

Тя отново почака адвокатът да възрази, после отговори:

— Да.

— Кажете, госпожице Тайнс. Това ли е начинът, по който мнозинството от мъжете реагират при подобни обстоятелства?

— Не, повечето от тях се въртят около нас и се опитват да дадат обяснение.

— И виновни ли са били повечето от тях?

— Да.

— Но все пак моят клиент е действал по различен начин. Интересно.

Портной отново бе станал от мястото си.

— На господин Хикъри може и да му е интересно. Но на останалите от нас неговите трикове…

— Добре, добре, оттеглям въпроса си — прекъсна го Флеър невъзмутимо. — Отпуснете се, адвокате, съдебните заседатели ги няма. Нима не се доверявате на нашия съдия да прозре в триковете ми без вашите обяснения? — и закопча копчето на ръкавелите си. — И така, госпожице Тайнс, включвате камерите и прожекторите си, изскачате с микрофон в ръка, а Дан Мърсър хуква да бяга, нали това са показанията ви?

— Да.

— Вие какво направихте?

— Наредих на продуцентите да го последват.

Флеър отново се направи на изненадан.

— Полицаи ли са продуцентите ви, госпожице Тайнс?

— Не са.

— Нима мислите, че обикновени граждани би трябвало да преследват заподозрените, без да потърсят помощ от полицията?

— Бяхме довели полицай.

— О, моля ви. — Хикъри бе скептичен. — Предаването ви не улавя, то предизвиква сензации. Не е просто жълто, а оранжево в най-лошия…

Уенди го прекъсна:

— И преди сме се срещали, господин Хикъри.

Думите й го накараха да забави ход.

— Така ли?

— Когато бях асистент-продуцент в „Текущи афери“. Бях ви поканила като експерт по делото за убийство срещу Робърт Блейк.

Той се обърна с лице към зрителите и дълбоко се поклони.

— И така, дами и господа, току-що установихме факта, че съм курвата на медиите. Туше!

В залата премина още една вълна от смях.

— И все пак, госпожице Тайнс, нима се опитвате да убедите съда, че законът е дошъл да подкрепи журналистическото ви бръщолевене и ви е съдействал?

— Възразявам.

— Допускам възражението.

— Но, Ваша Чест…

— Отхвърля се. Седнете, господин Портной.

Уенди се обади:

— Поддържаме връзки с полицията и с окръжната прокуратура. За нас беше важно да застанем от правилната страна на закона.

— Разбирам. Значи сте работили с подкрепата на закона, нали така?

— Не, всъщност не.

— Е, как може да се нарече това, госпожице Тайнс? Нима организирахте целия този капан съвсем сама, без знанието и съдействието на закона?

— Не.

— Добре, чудесно. Свързахте ли се с полицията и с окръжната прокуратура преди нощта на 17 януари във връзка с моя клиент?

— С прокуратурата — да, свързахме се.

— Прекрасно, благодаря ви. Споменахте, че сте накарали продуцентите си да проследят моя клиент, така ли е?

— Тя не се изрази по този начин — обади се Портной. — Каза „да последват“.

Флеър погледна към Портной така, сякаш не бе виждал по-досаден човек от него.

— Да, добре, както и да е — да последват, да преследват, можем да поспорим върху разликата някой друг път. Когато клиентът ми побягна, госпожице Тайнс, вие къде отидохте?

— В дома му.

— Защо?

— Помислих си, че в даден момент Дан Мърсър ще се появи там.

— Значи го чакахте там, в дома му?

— Да.

— Пред дома му ли чакахте?

Уенди се смути. Наближаваше сублимният момент. Тя огледа лицата около себе си и задържа очи върху Ед Грейсън, чийто деветгодишен син бе една от първите жертви на Дан Мърсър. Докато отговаряше на въпроса, тя усещаше тежкия му поглед върху себе си:

— Видях една лампа да свети.

— В къщата на Дан Мърсър?

— Да.

— Колко странно! — учуди се Флеър със сарказъм в гласа. — Никога, ама нито веднъж не съм чувал някой да оставя осветлението включено, когато излиза от дома си.

— Възразявам!