Харлан Коубън: Клопка

Уенди свъси вежди.

— Флеър Хикъри не е никак глупав.

Флеър бе възнаграден с бурен смях от раболепната преса, потупа няколко журналисти по гърба и се оттегли. Когато най-сетне Флеър остана сам, Уенди с изненада видя Ед Грейсън да се приближава към него.

— Охо! — каза тя.

— Какво?

Уенди кимна с глава към тях. Портной проследи погледа й. Грейсън, едър мъж с ниско подстригана посивяла коса, застана до Флеър Хикъри. Двамата се вторачиха един в друг. Грейсън се приближи още малко и навлезе в пространството на Флеър. Ала Флеър не помръдна.

Портной направи няколко крачки в тяхна посока.

— Господин Грейсън?

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Грейсън обърна глава в посока на гласа, който го бе повикал. Взря се в Портной.

— Наред ли е всичко? — попита Портной.

— Съвсем — отвърна Грейсън.

— Господин Хикъри?

— Превъзходно, адвокате. Бъбрим си като стари приятели.

Грейсън заби поглед в Уенди и на нея отново не й хареса онова, което забеляза в очите му.

Хикъри рече:

— Е, ако сме свършили, господин Грейсън…

Грейсън не каза нищо. Хикъри се обърна и излезе. Грейсън се приближи до Портной и Уенди.

— Какво бих могъл да направя за вас? — попита Портной.

— Нищо.

— Може ли да попитам за какво разговаряхте с господин Хикъри?

— Може — отвърна Грейсън и погледна към Уенди. — Мислите ли, че съдията повярва на историята ви, госпожице Тайнс?

— Това не беше история — възрази тя.

— Но не беше и самата истина, нали така?

Ед Грейсън се обърна и си тръгна.

Уенди рече:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Нямам представа — отвърна Портной. — Не се притеснявай от него. Нито от Флеър. Добър е, но няма да спечели рунда. Прибери се, налей си питие, всичко ще е наред.

Уенди не се прибра. Отправи се към телевизионното си студио в Сикокъс, Ню Джърси, което гледаше към спортния комплекс „Медоуландс“. Гледката не я успокояваше. Представляваше мочурливо мокро място, което се превиваше под тежестта на непрекъснатите строителни работи. Тя провери електронната си поща и видя, че има съобщение от шефа си, изпълнителния продуцент Вик Гарет. Съобщението бе може би най-дългото, което Вик бе пращал по имейла. В него пишеше: „Искам веднага да те видя“.

Беше три и половина следобед. Синът й Чарли, ученик в горния клас на гимназията в Касълтън, вече сигурно си бе вкъщи. Набра номера на мобилния му телефон, защото той нямаше навик да вдига домашния. На четвъртото позвъняване Чарли отговори с обичайния си въпрос:

— Какво?

— Прибра ли се? — попита сина си тя.

— Аха.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Имаш ли домашни?

— Малко.

— Написа ли ги?

— Ще ги напиша.

— Защо не ги напишеш сега?

— Съвсем малко са. Ще ми отнеме най-много десет минути.

— Това имам предвид. Щом са толкова малко, направи ги и да нямаш повече ангажименти.

— По-късно.

— Но с какво се занимаваш сега?

— С нищо.

— Тогава защо отлагаш? Защо не напишеш домашните си веднага?

Нов ден, но разговорът е същият. Най-после Чарли обеща, че ще се захване с тях „след минута“, което в прав текст звучеше така: „Ако ти кажа след минута, може би ще престанеш да ми досаждаш“.

— Вероятно ще се прибера към седем — каза Уенди. — Да взема ли китайска храна по пътя?

— От „Бамбуковата къща“ — отвърна той.

— Добре. В четири часа дай на Джърси да яде.

Джърси беше кучето им.

— Добре.

— И да не забравиш!

— Аха.

— Напиши си домашните.

— Чао.

Сигнал.

Тя си пое дълбоко въздух. Чарли беше на седемнайсет, същински трън в задника. Бяха преустановили търсенето на подходящ колеж — характерна за предградията родителска дейност, в което майките и бащите се втурваха с ожесточение, на което всеки деспот от Третия свят би се възхитил. Като всички момчета на неговата възраст Чарли гледаше на голямата промяна в живота си със страх и безпокойство, но далеч не тъй ужасено като майка си. Чарли, нейният красив меланхоличен син, който бе като трън в задника, беше целият й свят. Вече дванайсет години двамата живееха съвсем сами — самотна майка и единственият й син в ширналите се бели предградия. Годините незабелязано отлитаха една подир друга и малкото дете незабелязано бе станало голямо. Уенди не искаше Чарли да си отиде от нея. Всяка нощ тя му се любуваше, възторгваше се от съвършенството на своя трън в задника, и както правеше, откакто момчето бе на четири години, се молеше да замръзне и да си остане винаги такъв, на същите години, нито с един ден по-голям или по-малък, желаеше красивият й син да се замрази и да остане при нея поне още малко.