Харлан Коубън - Клопка

— Почакай… — Вик постави длан на ухото си, сякаш не можеше да я чуе. Беше дребен мъж, но имаше огромно шкембе, сякаш беше глътнал футболна топка. Лицето му можеше да се оприличи на лицето на някой копой, ако, разбира се, говорим за достатъчно грозен копой.

— Какво? — попита тя.

— Нима се бунтуваш срещу несправедливостта да се подвизаваш в една професия, доминирана от мъже? Нима твърдиш, че се отнасям с теб като с приятна за окото примамка?

— Нима моят бунт ще ми помогне да получа по-интересни задачи?

— Няма — отвърна той. — Но знаеш ли какво може да стане?

— Да покажа скандални разкрития в ефира ли?

— Харесвам начина ти на мислене, но не и днес. Отговорът днес е следният: „Осъждането на Дан Мърсър“. Ще трябва да довършиш образа си на героиня, която залавя болния педофил, а не да се проявяваш като умницата журналистка, допринесла за неговото освобождаване.

— Да допринеса за освобождаването му ли?

Вик сви рамене.

— Полицията нямаше и да разбере за Дан Мърсър, ако не бях аз.

Вик опря невидимата цигулка на рамото си, затвори очи и засвири.

— Не бъди гадняр — каза тя.

— Да повикам ли колегите, да плеснем с ръце и да се прегърнем? Може да се уловим на хорце и въодушевено да подхванем „Кумбая“ 6 6 „Кумбая“ — афроамериканска религиозна песен от трийсетте години на XX век, използвана понастоящем със сарказъм или дори цинизъм, като присмех на фалшивия морал и лицемерието в човешката природа. — Б.пр. ?

— Няма ли да го оставиш за по-късно, когато ще си правиш физическите упражнения?

— Ох!

— Някой знае ли къде се крие Дан Мърсър? — попита тя.

— Не. Не са го виждали от две седмици.

Уенди не знаеше какво да прави с тази информация. Беше й известно, че Дан се е преместил заради смъртните заплахи, които е получавал, но не й изглеждаше нормално да не се появи днес в съда. Тъкмо се канеше да попита още нещо, когато интеркомът на Вик избръмча.

Той вдигна пръст, за да я предупреди да не говори, и натисна бутона.

— Какво?

Секретарката заговори с тих глас:

— Марша Макуейд е тук. Иска да те види.

Съобщението ги накара да млъкнат. Марша Макуейд живееше в града на Уенди, на един-два километра от дома й. Преди три месеца дъщеря й Хейли, съученичка на Чарли, се измъкнала през прозореца на стаята си и повече не я видели.

— Нещо ново по случая с дъщеря й? — попита Уенди.

Вик поклати глава. Тъкмо обратното, което, разбира се, бе още по-лошо. Вече две, а може би и три седмици изчезването на Хейли Макуейд бе истинска сензация. Отвличане на малолетна? Бягство от дома? Сензационната новина бе подкрепена от извънредни съобщения по новините, надписи по време на предаванията, изказвания на „специалисти“, които пресъздаваха на екрана онова, което би могло да й се случи. Ала всяка история, дори най-сензационната, заглъхва, когато не се захранва със свежи новини. Бог им е свидетел колко неистово се опитваха да я задържат в обсега на публичното внимание. Спираха се на всеки слух, от продажбата й като бяла робиня до сектите, изповядващи култ към дявола, ала в тази работа нито една новина не бе истински „лоша новина“. Времевият обхват на нашето внимание е толкова тесен, че да ти се скъса сърцето, и дори да укорявате медиите за това, истината е следната: само публиката може да диктува какво и докога да се предава по телевизиите. Ако хората се интересуват и гледат, историята може да остане. Ако новината престане да интересува зрителите, телевизията търси новата лъскава играчка, която да привлече изменчивото внимание на публиката.

— Искаш ли аз да говоря с нея? — попита Уенди.

— Не, аз ще го направя. Нали затова получавам големите пари?

Вик я отпрати. Уенди се отправи към другия край на коридора. Обърна се навреме, за да види Марша Макуейд пред вратата на Вик. Уенди не я познаваше, но я бе виждала няколко пъти из града, както случайно срещаме хора на павилиона за кафе, на училищния паркинг или в магазина за видеоигри. Няма да използваме клишета от типа „усмихнатата майка, която сякаш непрекъснато мъкне някое дете след себе си, се бе състарила с цели десет години“. Защото Марша не бе такава. Тя все още беше доста привлекателна жена, която изглеждаше на годините, на които бе в действителност, ала всяко нейно движение бе като на забавен кадър, сякаш дори мускулите, контролиращи изражението на лицето й, бяха обвити в мека пелена. Марша Макуейд се обърна и срещна погледа на Уенди. Уенди й кимна и се опита да се усмихне. Марша извърна глава и влезе в кабинета на Вик.