Харлан Коубън - Клопка

Защото скоро тя щеше да остане съвсем сама.

На екрана се появи нов имейл. Отново от шефа й Вик Гарет: „Коя част от «искам веднага да те видя» не разбра?“.

Тя написа: „Идвам“ и го изпрати.

Тъй като кабинетът на Вик беше от другата страна на коридора, размяната на съобщения изглеждаше безсмислена и досадна, но такъв бе светът. Уенди и Чарли често си изпращаха текстове, докато и двамата си бяха вкъщи. Твърде уморена, за да вика, тя предпочиташе да набере текста: „Време е за лягане“, или „Изведи Джърси“, или пък популярното: „Стига с този компютър, вземи някоя книга“.

Уенди беше втора година студентка в университета „Тъфтс“, когато забременя. Беше отишла на купон в студентския град и след като се напи, тя се затъркаля в чаршафите с Джон Мороу, спортист, обещаващ нападател, срещу когото в речника на Уенди Тайнс стоеше определението: „Не е моят тип“. В кампуса Уенди се изживяваше като либерално мислеща, тайно пишеща журналистка, носеше впити в тялото черни дрехи, слушаше само рок, честичко навестяваше поетични сбирки и изложби. И накрая си падна по великолепния спортист. Отначало не беше кой знае какво. Бяха се сближили, а после започнаха да се шляят заедно, не си определяха срещи, но всъщност се срещаха като гаджета. Продължиха така може би един месец, когато Уенди разбра, че е бременна.

Като всяка съвременна жена, след онова, което се случи, тя и единствено тя щеше да реши какви да бъдат последиците. Оставаха й две години и половина, за да завърши колежа, очакваше я журналистическа кариера, така че тя бе избрала възможно най-неподходящото време за раждане на дете, ала това още повече я мотивираше да вземе решение. Позвъни на Джон по телефона и заяви:

— Трябва да поговорим.

Той се появи в тясната й стая и тя го покани да седне. Джон зае креслото тип „барбарон“, което приличаше на торба с боб, и всичко се превърна в комедия — близо двуметровият хубавец се мъчеше да се настани в него ако не удобно, то поне така, че да не падне на пода. Разбрал по тона й, че разговорът ще е сериозен, Джон се стараеше да остане с тържествено изражение на лицето, докато се мъчеше да се задържи стабилно на мястото си, и това го караше да изглежда като малко момченце, което се прави на зрял мъж.

— Бременна съм — осведоми го Уенди, като се залови да издекламира речта, която бе репетирала наум цели два дни. — Какво ще стане сега, ще реша аз и се надявам ти да уважиш решението ми.

Уенди продължи да говори, като крачеше из малката стая, без да го поглежда, и като се стараеше да се придържа в рамките на деловия тон. В края на предварително подготвеното си слово тя дори му благодари, задето е дошъл, и му пожела всичко най-хубаво. После реши да рискува и хвърли поглед към него.

Джон Мороу я гледаше със сълзи в очите — най-сините очи, които бе виждала някога — и изрече:

— Но аз те обичам, Уенди.

Стана й смешно, ала вместо да се засмее, тя се разплака и Джон се изхлузи от шибания си стол, падна на колене и й направи предложение, там, в тясната стаичка, и двамата се ожениха въпреки лошите предчувствия на мнозина, а Уенди се смееше и плачеше едновременно. Никой не вярваше в брака им, но през последвалите пет години те се наслаждаваха на безоблачно щастие. Джон Мороу бе приятен, любвеобилен, великолепен, забавен, умен и грижовен съпруг. Той беше рамото, на което тя можеше да си поплаче. Чарли се роди, докато двамата бяха още студенти. Две години по-късно Джон и Уенди бяха събрали достатъчно пари, за да направят първата вноска и да си купят малка къща на оживена магистрала в Касълтън. Уенди започна работа в местната телевизия. Джон се готвеше да защити докторската си дисертация по психология. Развиваха се.

Всичко бе твърде хубаво.

И тогава съвсем неочаквано, като гръм от ясно небе, Джон почина. В къщата, където живееха Уенди и Чарли, зейна празнина, голяма колкото празнината в сърцето й.

Тя почука на вратата на Вик, открехна я и мушна глава вътре.

— Звъня ли ми?

— Чух, че здравата са те свили в съда — отвърна шефът й.

— Това е подкрепата — рече Уенди. — Затова се залових за тази работа. Заради подкрепата, която получавам.

— Ако ти се иска подкрепа — каза Вик, — купи си сутиен.

Уенди се намръщи.

— Сам разбираш, че в това няма смисъл.

— Да, да, знам. Видях паметните ти бележки — имай го предвид, проучих многобройните ти повтарящи се записки, както и жалванията ти от задачите.

— Какви задачи? През изминалите две седмици ти ми нареди да отразя откриването на билкарски магазин и едно модно ревю за вратовръзки. Отново ме потопи в квазиреалността.