Харлан Коубън - Клопка

Уенди се върна на бюрото си и вдигна телефона. Мислеше си за Марша Макуейд, за съвършената майка с хубавия съпруг и красивото семейство, за това колко бързо и лесно й бе отнета усмивката, колко бързо и лесно можеше да се отнеме всичко. Набра мобилния на Чарли.

— Какво?

Всъщност нетърпеливият му тон я успокои.

— Написа ли си домашните вече?

— След минута.

— Добре — каза Уенди. — Още ли ти се яде китайска храна от „Бамбуковата къща“?

— Нали го обсъдихме?

Прекъснаха разговора. Уенди седна на стола си и вдигна крака на бюрото. Проточи врат и погледна през прозореца — гледката си оставаше все тъй грозна. Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Уенди Тайнс?

Щом чу гласа, свали краката си на пода.

— Да?

— Аз съм Дан Мърсър. Трябва да ви видя.

За миг Уенди замълча.

— Трябва да ви видя — повтори Дан Мърсър.

— Не съм ли твърде зряла за теб, Дан? Искам да кажа, че съм пораснала достатъчно, имам менструален цикъл и гърди.

Стори й се, че долавя въздишка.

— Много си цинична, Уенди.

— Какво искаш?

— Има неща, които трябва да знаеш — отвърна той.

— Като например?

— Като това, че нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.

— Ти си един болен, покварен изрод, който е роден за адвокат. Ето как изглеждат нещата.

Но дори като изговаряше тези думи, в гласа й се долавяше нотка на колебание. Дали е достатъчно да демонстрираш съмнение? Не, тя не мислеше така. Доказателствата не лъжат. Често й се бе налагало да го разбере както в личното си качество на човек, така и професионално — в хода на журналистическите си разследвания. Истината беше, че нейната така наречена женска интуиция не струваше и пукната пара.

— Уенди?

Тя не отговори.

— Натопиха ме.

— Аха. Това е нещо ново, Дан. Записвам си го, грабвам продуцента си и го карам да постави надпис най-отдолу на екрана. „Последни новини: Болен твърди, че е натопен“.

Мълчание. За миг тя се ужаси, че може да го е изтървала, че той е прекъснал връзката. Колко е глупаво да се ръководиш от чувствата си! Трябва да съм спокойна. Да разговарям с него. Да се сприятеля. Да съм добра. Да получа информация. Може би дори да му устроя клопка.

— Дан?

— Беше грешка.

— Слушам те. Спомена, че са те натопили.

— По-добре да затварям.

Тя искаше да възрази, укори се, че е отишла твърде далече със сарказма си, ала нещо в цялата тази история й приличаше на най-обикновена манипулация. Беше вече танцувала това танго, при това няколко пъти, като се започне от първия път, когато миналата година се опита да го интервюира — почти година преди да го заснемат с камера. Не й се щеше да отстъпи, ала не искаше и да го изтърве.

— Ти ми позвъни, а не аз, нали така? — обади се тя.

— Да.

— Така че ще те изслушам.

— Искам да се срещнем. Бъди сама.

— Не скачам от радост да го направя.

— Тогава забрави.

— Добре, Дан, тъй да бъде. Ще се видим в съда.

Мълчание.

— Дан?

Като чу шепота му, тя настръхна.

— Нямаш никакви улики, нали, Уенди?

— Улики за какво?

Дочу някакъв шум, който можеше да е и хлипане, и смях. Не можеше да каже със сигурност. Тя силно стисна слушалката и зачака.

— Ако искаш да се срещнем — каза той, — ще ти съобщя мястото на срещата по имейла. Утре в два следобед. Ела сама. Ако предпочетеш да не се появиш, добре, приятно ми бе да се запознаем.

И прекъсна разговора.

Вратата на кабинета на Вик бе отворена. Тя хвърли бърз поглед натам и го видя да говори по телефона. Направи й знак с показалеца си да го изчака, рязко изрече едно „дочуване“ на онзи от другата страна и остави слушалката.

— Току-що се чух с Дан Мърсър — обяви тя.

— Той ли ти се обади?

— Да.

— Кога?

— Току-що.

Вик се облегна назад и сложи ръце на шкембето си.

— Какво ти каза?

— Каза, че бил натопен, и поиска да се срещнем.

Тя забеляза изражението на лицето му и попита:

— Защо? Какво има още?

Вик въздъхна.

— Сядай.

— Ох! — изпъшка Уенди.

— Да, ох.

Тя седна.

— Съдията взе решение. Всички улики, открити в дома му, се отхвърлят, а поради вредата, нанесена от пресата и нашето телевизионно предаване, тя отхвърля и всички обвинения срещу него.

Уенди усети, че сърцето й се свива.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

Вик мълчеше. Уенди затвори очи и почувства как светът около нея изчезва. Чак сега разбра — стана й ясно откъде той е знаел, че тя със сигурност ще отиде на срещата.

— И сега какво? — поинтересува се тя.