Харлан Коубън - Клопка

Вик само я погледна.

— Уволнена ли съм?

— Аха.

— Просто така?

— Ами, да. Няма пари. Трябва да направим съкращения. Чия глава е най-подходяща за отсичане? — вдигна рамене той.

— Сещам се за доста глави.

— И аз, но те не са повредена стока. Извинявай, сладурче, но това е положението. Отдел „Човешки ресурси“ ще се занимае с проблема. Още днес си събери нещата. Няма да искат да се мотаеш из сградата.

Уенди онемя. Заклатушка се на място.

— Поне опита ли да се пребориш за мен?

— Боря се само тогава, когато имам шанс да победя. Иначе какъв е смисълът?

Уенди чакаше. Вик наведе поглед към бюрото си и се престори на много зает. Каза, без да я погледне:

— Момент на нежност ли очакваш?

— Не — отвърна Уенди.

А после:

— Може би.

— Ще се срещнеш ли с Мърсър? — попита Вик.

Тя отново обърна глава към него.

— Да.

— Ще вземеш ли предпазни мерки?

Тя се насили да се усмихне.

— Човече, тъкмо си спомних нещо, което ми бе казала мама при постъпването ми в колежа.

— И доколкото те познавам, не си я послушала.

— Така е.

— Официално ти вече не работиш тук, така че това, което ще направиш, няма значение. Бих те посъветвал да стоиш на безопасно разстояние от Дан Мърсър.

— А неофициално?

— Ако измислиш начин да го заковеш, е, сама знаеш — по-лесно е да вземеш на работа герой, отколкото будала.

Когато Уенди се прибра, в къщата беше тихо, ала това нищо не означаваше. Когато беше млада, родителите й винаги разбираха кога си е вкъщи, защото музиката гърмеше от тонколоната в стаята й. Но децата вече използваха слушалки, или както там ги наричаха. Тя бе сигурна, че Чарли е на компютъра със слушалки в ушите и не чуваше нищо наоколо си. В къщата можеше да избухне пожар и той нямаше да разбере.

Въпреки това Уенди извика с всичка сила:

— Чарли!

Никакъв отговор. През последните три години бе все така.

Уенди си наля питие — водка с парче лимон — и се отпусна в протритото кресло. Това бе любимото място на Джон и, да, вероятно беше доста зловещо да оставиш любимото му кресло в къщата и в края на деня да се отпуснеш с чаша в ръка в него, ала там тя намираше покой.

Как, по дяволите, мислеше си Уенди още преди днешния ден, ще успее да плаща за обучението на Чарли от заплатата си? Сега не мислеше за това, нямаше начин. Тя отпи още веднъж от чашата си, погледна през прозореца и се замисли как ще продължава оттук нататък. Никой нямаше да я наеме, защото, както деликатно бе отбелязал и Вик, тя бе повредена стока. Чудеше се какво друго би могла да върши и осъзна, че не притежава никакви умения, които би могла да предложи на пазара на труда. Тя бе небрежна, неорганизирана, неприятна и не можеше да работи в екип. Ако си направеше визитна картичка, на нея щеше да пише: „Не се сработва с другите“. Беше репортерка, която тича след събитията. За нищо друго не ставаше.

Провери си пощата и като зърна третото писмо от Ариана Насброу, нещо я преряза в стомаха. Ръцете й затрепериха. Нямаше нужда да го отваря. Беше прочела първото още преди два месеца и за малко не повърна. Улови плика с два пръста, сякаш от него се излъчваше зловоние, което си беше истина, ако се замислиш, отиде в кухнята и го напъха в дъното на кошчето за боклук.

Слава богу, Чарли никога не проверяваше пощата. Разбира се, знаеше коя е Ариана Насброу. Преди седем години Ариана Насброу бе убила баща му.

Тя се качи по стълбите и почука на вратата. Естествено, Чарли не отговори и тя я отвори.

Той вдигна пълен с досада поглед и измъкна слушалките от ушите си.

— Какво?

— Написа ли си домашните?

— Тъкмо се канех.

Той виждаше, че е притеснена, и бързешком й се усмихна, също като баща си, а това всеки път болезнено пронизваше сърцето й. Тъкмо щеше да му се нахвърли, задето не си пише най-напред домашните, но после си каза: на кого му пука? Беше напълно безсмислено да се рови в такива дреболии, щом като времето лети с такава бързина, че много скоро той вече нямаше да е при нея.

— Нахрани ли Джърси? — попита тя.

— Уф…

Тя подбели очи.

— Няма значение, аз ще го нахраня.

— Мамо?

— Да?

— Взе ли храна от „Бамбуковата къща“?

Вечерята. Беше забравила.

Чарли подбели очи, като я имитираше.

— Не се прави на такъв умник — беше решила да не му съобщава лошата новина, да изчака подходящото време, но изведнъж се чу да изговаря: — Днес ме уволниха.

Чарли само я погледна.

— Чу ли ме?

— Аха — отговори той. — Гадничко.

— Така е.

— Искаш ли аз да поръчам вечерята?