Харлан Коубън - Клопка

— Не сте нарушили италианските закони.

— Мисълта ти ми харесва, Пийт.

— Значи не мислиш, че родителите не е бивало да правят така?

— Мисля, че в никакъв случай не е бивало да го правят — отвърна Марша. — А и извинението им бие на кухо — как така ще купуват алкохол на децата? Тук не става въпрос да се грижиш за безопасността им. Става дума да се правиш на страхотен родител, на хипар. Да си първо приятел, а чак тогава родител на децата си.

— Съгласен съм с теб.

— Но пък — продължи Марша, като обърна глава към шкафчетата, — коя съм аз, че да давам съвети на родителите?

Мълчание.

— Пийт?

— Да?

— Какво се говори?

— Не съм сигурен, че се сещам какво имаш предвид.

— Напротив, сещаш се. Когато си говорите за това вие: учителите, учениците, който и да е — какво казват за Хейли? Че е отвлечена или че е избягала?

Още мълчание. Тя виждаше, че директорът размишлява.

— Не ми спестявай истината, Пийт. Моля те, не ме щади.

— Няма.

— Е?

— Друго може да не ми достига, ала имам волята да продължа.

— Разбирам.

Надолу по коридора бяха окачени постери. Балът наближаваше. Скоро щяха да се дипломират. Пийт Зекър отново погледна към шкафчето на Хейли. Марша проследи погледа му и забеляза една снимка, която я накара да спре. Цялото й семейство с изключение на самата нея — Тед, Хейли, Патриша и Раян — се бяха фотографирали в „Дисни Уърлд“ до Мики Маус. Марша им бе направила снимката с мобилния на Хейли в розовата калъфка и с пурпурното цвете отгоре. Ваканцията бе започнала три седмици преди изчезването на Хейли. Полицията бе погледнала доста повърхностно на пътуването й и се чудеше дали някой не бе проследил по някакъв начин момичето до дома й, ала разследването се бе озовало в задънена улица. Марша си спомни колко щастлива се чувстваше Хейли там, никой не искаше нищо от нея, за няколко дни те бяха просто безгрижни деца. Бяха направили снимката съвсем спонтанно. Опашката пред Мики Маус обикновено беше толкова дълга, че се чакаше поне половин час, хлапетата се редяха с тетрадка за „автографи“ в ръка, но Хейли забеляза, че тъкмо пред този Мики в „Епкот Сентър“ нямаше хора. Устата й се разтегна в усмивка, тя грабна брат си и сестра си и рече: „Хайде! Да си направим моментално фото!“. Марша настоя тя да ги снима и още помнеше наплива от чувства в душата си, когато цялото й семейство, целият неин свят, се скупчи около Мики — те бяха самата хармония, самото щастие! Като гледаше снимката сега, тя си спомни краткия миг на неземно блаженство и се взря в покъртителната усмивка на Хейли.

— Само си мислим, че познаваме децата си — забеляза Пийт Зекър. — Всички си имат тайни.

— Дори Хейли?

Пийт разпери ръце.

— Погледни редицата шкафчета. Знам, че ще прозвучи като клише, но всяко едно принадлежи на дете, което има свои собствени мечти и очаквания, на дете, преживяващо трудно и бурно време. Юношеството е истинска война, изпълнена с въображаемо, но и с истинско напрежение. От страна на обществото, на училището, на спортното дружество, и всичко става, докато децата се променят и хормоните бушуват в телата им. Това са шкафчетата, в които са затворени техните тревожни индивидуалности по седем часа в денонощието. Науката е моята професия и когато идвам тук, все си представям, че децата са като химически частици, подложени на висока температура. Виждам как се стремят да се разбягат във всички посоки.

— Аха — забеляза Марша, — значи мислиш, че Хейли е избягала, така ли?

Пийт Зекър не отлепваше очи от фотографията, направена в „Дисни Уърлд“. Сякаш и той се взираше в покъртителната усмивка на Хейли. Когато се обърна към Марша, в очите му имаше сълзи.

— Не, Марша, аз не мисля, че е избягала. Според мен нещо й се е случило. Нещо лошо.

Щом се събуди, Уенди чукна с пръст по панини тостера, което бе изчанченото название на „уред за правене на сандвичи с препечени филийки“ или „грил на Джордж Форман“. Той много бързо бе станал най-важният уред в къщата, защото можеше да се каже, че двамата с Чарли се хранеха почти единствено с панини сандвичи. Тя постави бекон и сирене между филийките от пълнозърнест хляб, който бе купила от „Хлебарницата на Джо“, и ги похлупи с нагорещената горна плоча.

Както всяка сутрин и днес Чарли затрополи надолу по стълбите, сякаш беше току-що подкован свръхнатоварен кон. Той не седна, а се сгромоляса на стола до масата и лапна сандвича си на една хапка.

— Кога тръгваш за работа? — попита я Чарли.