Харлан Коубън - Клопка

Деветдесет и три дни.

Някой ден Марша трябваше да оправи шкафчето на Хейли. Няколко дни след изчезването на дъщеря й приятелите й бяха започнали да украсяват металната вратичка и тя бе заприличала на възпоминателна плоча на крайпътен бордюр, бележеща мястото, където някой е загинал в автомобилна катастрофа. Имаше фотографии, увехнали цветя, кръстчета и надписи: „Върни се у дома, Хейли!“, „Липсваш ни!“, „Ще те чакаме!“, „Обичаме те!“.

Марша спря и се загледа. Протегна ръка и докосна ключалката с цифрите по нея, като се запита колко ли пъти Хейли бе правила същото, за да вземе учебниците си, да напъха раницата най-долу, да закачи палтото си, докато си бъбри с приятелка за срещата по лакрос или може би за някое момче.

От другия край на коридора се чу шум. Тя се обърна и видя, че вратата на директорския кабинет е отворена. Пийт Зекър, директорът на гимназията, излезе, придружен от двама души, за които Марша предположи, че са родители. Не ги познаваше. Те мълчаха. Пийт Зекър протегна ръка, ала нито единият, нито другият я пое. Обърнаха се и бързешком се отправиха към стълбището. Пийт Зекър ги гледаше как се отдалечават, после поклати глава и се обърна към шкафчетата. Видя я.

— Марша?

— Здравей, Пийт.

Пийт Зекър беше добър директор, вратата му бе отворена за всеки и той бе в състояние да наруши училищните правила или да изгони учител, ако това бе в интерес на учениците. Пийт беше местен човек, бе израснал в Касълтън, бе учил в касълтънската гимназия и когато спечели директорския пост, всъщност постигна своята детска мечта.

Тръгна към нея.

— Преча ли?

— Не — насили се да се усмихне Марша. — Просто исках да избягам от останалите, макар за малко.

— Гледах генералната репетиция — каза Пийт. — Патриша е страхотна.

— Приятно ми е да го чуя.

Той кимна с глава. И двамата погледнаха към шкафчето. Марша зърна ваденка с автомобил и две думи на нея: „Касълтън Лакрос“, върху които се кръстосваха два стика. Тя бе залепила същата на задното стъкло на колата си.

— Какъв беше проблемът с двамата родители? — попита тя.

Пийт леко се усмихна:

— Тайна.

— О!

— Но ще ти загатна.

Тя чакаше.

— Когато учеше в гимназията, ти употребяваше ли алкохол? — попита я той.

— Бях от добрите момичета — отвърна Марша, после додаде в стила на Хейли: — Е, да, понякога си сръбвах по малко бира.

— Откъде я купуваше?

— Бирата ли? Съседката имаше чичо, който притежаваше магазин за алкохолни напитки. Ами ти?

— Имах приятел на име Майкъл Уинд, който изглеждаше по-голям за възрастта си — отговори Пийт. — Ти също познаваш такива типове — започват да се бръснат още в шести клас. Та той купуваше пиенето. Сега това не може да стане. Искат карта за самоличност.

— Е, какво общо имат тези родители?

— Хората мислят, че за да си купят алкохол, децата използват фалшиви лични карти. Има примери за това, но лично аз съм конфискувал не повече от пет. А пиенето си остава проблем, и то по-голям от когато и да било.

— Как ще накараш децата да си признаят?

Пийт хвърли поглед към мястото, където допреди малко стояха родителите.

— С помощта на родителите.

— Децата крадат от алкохолните запаси у дома?

— Бих желал да е така. Двойката родители, с които току-що разговарях, са семейство Милнър. Свестни хора. Той е застраховател в града. Тя притежава бутик в Глен Рок. Имат четири деца, двете от които са гимназисти. Най-големият е в отбора по бейзбол.

— Е?

— В петък вечерта тези двама добри и грижовни родители купуват буре бира и организират купон в мазето си в чест на отбора по бейзбол. Двете момчета се напиват и отиват в дома на свой познат. Едното се било натряскало до такава степен, че се наложило да промият стомаха му.

— Чакай, чакай. Родителите са купили пиенето, така ли?

Пийт кимна с глава.

— И затова си ги повикал?

— Да.

— Какво казаха те в своя защита?

— Използваха най-простото извинение, което съм чувал: така или иначе хлапетата ще пият, нека поне да са в безопасна среда. Семейство Милнър не желаят децата им да заминат за Ню Йорк или някое друго място и да шофират в пияно състояние, знам ли? Затова разрешили на отбора да се натряска в тяхното мазе, доволни, че няма да си навлекат по-големи беди.

— Това донякъде има смисъл.

— Ти би ли го направила? — попита той.

Марша се замисли.

— Не. Но миналата година заведохме Хейли и една нейна приятелка в Тоскана и им разрешихме да пият вино в лозята. Грешно ли сме постъпили?