Харлан Коубън - Клопка

— Вчера ме уволниха.

— Да бе. Забравих.

Егоизмът на пуберите. Понякога, като например сега, той не изглеждаше симпатичен.

— Можеш ли да ме хвърлиш до даскалото? — попита Чарли.

— Разбира се.

Сутрешният трафик покрай гимназията в Касълтън, където родителите на път за работа оставяха децата си на училище, бе адски претоварен. Имаше дни, в които Уенди пощуряваше, но друг път утринното пътуване й даваше възможност да пообщува със сина си, да разбере какво мисли — той, разбира се, не споделяше мислите си открито, но вслушвайки се внимателно в думите му, тя можеше да схване същността им. Ала днес Чарли бе навел глава и пишеше някакъв текст. По време на пътуването не каза и дума, а пръстите му се движеха бързо по дребните буквички на мобилния телефон.

Щом автомобилът спря, Чарли се изтърколи през вратата навън, като продължаваше да набира текста.

Уенди викна след него:

— Благодаря ти, мамо!

— О, извинявай.

Уенди се върна на пътя и видя колата, паркирана пред нейната улица. Забави ход и влезе в алеята, като държеше мобилния си телефон наблизо. Не очакваше неприятности, но знае ли човек? Набра 911 и без да отдалечава пръста си от бутона „изпрати“, се измъкна от автомобила.

Той клекна до задната броня.

— Гумата е спаднала — каза.

— Какво обичате, господин Грейсън?

Ед Грейсън, бащата на една от жертвите, се изправи, избърса ръцете си и примижа на слънцето.

— Днес ходих в телевизионното ви студио. Казаха ми, че са ви уволнили.

Тя мълчеше.

— Предполагам, че е заради съдийското решение.

— Какво мога да направя за вас, господин Грейсън?

— Искам да ви се извиня за думите си след вчерашното заседание.

— Оценявам го — отвърна тя.

— Ако разполагате със свободна минута — продължи Ед Грейсън, — наистина мисля, че трябва да поговорим.

Когато двамата влязоха и Ед Грейсън отклони предложението й да му налее нещо за пиене, Уенди седна до кухненската маса и зачака. Известно време Грейсън крачеше из стаята, после внезапно придърпа един стол непосредствено до нейния и седна на по-малко от метър от нея.

— Първо — захвана той, — искам да се извиня още веднъж.

— Няма нужда. Разбирам как се чувствате.

— Наистина ли?

Тя не отговори.

— Синът ми се казва И Джей. Както виждате, Ед Джуниър. Беше весело хлапе. Обичаше да спортува. Любимият му спорт беше хокей. Докато аз не знам нищо за тази игра. Като малък играех баскетбол. Но съпругата ми Маги е родена в Квебек. Цялото й семейство играят хокей. В кръвта им е. Така че и аз я заобичах. Заради сина ми. А сега, е, сега вече И Джей не се интересува от спорт. Когато го заведа на хокейното игрище, свива се в себе си. Предпочита да си стои у дома.

Той млъкна и погледна встрани.

Уенди каза:

— Съжалявам.

Мълчание.

Уенди се опита да смени темата:

— За какво говорехте с Флеър Хикъри?

— Не са виждали клиента му повече от две седмици — отвърна той.

— Е, и?

— Опитах се да разбера къде може да е. Но господин Хикъри не ми каза.

— Нима това ви учудва?

— Всъщност не.

Отново мълчание.

— И с какво мога да ви помогна, господин Грейсън?

Грейсън започна да си играе с часовника си — „Таймекс“ с плетена верижка. Навремето баща й носеше същия. Когато го сваляше, той неизменно оставяше червена следа на китката му. Странно, че толкова години след смъртта му тя все още си го спомняше.

— Цяла година дебнете педофили за телевизионното си предаване — каза Грейсън. — Защо?

— Как защо?

— Защо точно педофили?

— Има ли някаква разлика?

Той се помъчи да се усмихне, ала не се получи.

— Интересно ми е да знам — отвърна той.

— Заради високия рейтинг, предполагам.

— Да, очевидно. Но има и нещо друго, не съм ли прав?

— Господин Грейсън…

— Ед — рече той.

— Нека си останем на господин Грейсън. Бих искала да се изразите по-ясно.

— Известно ми е какво е станало със съпруга ви.

Изрече го просто така. Уенди усети болката в душата си, не каза нищо.

— Излезе на свобода, нали знаеш? Ариана Насброу.

Като чу името, изречено на глас, тя запремига.

— Знам.

— Мислиш ли, че вече е излекувана?

Уенди си спомни за писмата и как стомахът й се преобръщаше, щом ги зърне.

— Може би — каза Грейсън. — Познавам хора, които на този етап са го преодолели. Но това всъщност няма никакво значение за теб, нали, Уенди?

— Не ви засяга.

— Така е. Но Дан Мърсър го засяга. Имаш син, нали така?

— И това не ви засяга.

— Хората като Дан — продължи той — не могат да се лекуват. В това поне сме сигурни. — Той се приближи още малко до нея и наклони глава на една страна. — Нима не е част от това?