Харлан Коубън - Клопка

След няколко минути се появи и Ариана Насброу. Уенди не я бе виждала от седем години, от процеса за убийство. Тогава Ариана бе изплашена, предизвикваше съжаление с отпуснатите си рамене, с кафявата си, подобна на миша козина коса и с погледа си, който говореше, че очаква всеки миг някой да я зашлеви по лицето.

Тази жена тук, излязлата от затвора Ариана Насброу, бе различна. Косата й беше къса и бяла. Стоеше изправена и неподвижна и гледаше Уенди право в очите. Протегна ръка и каза:

— Благодаря, че дойде, Уенди.

Уенди не пое протегнатата ръка.

— Не дойдох заради теб.

Ариана се помъчи да се усмихне.

— Искаш ли да се поразходим?

— Не, Ариана, нямам желание да се разхождам. В писмото си пишеш — не прочетох първите две, но предполагам, че и там си намекнала за същото — питаш ме как би могла да поправиш станалото.

— Така е.

— Дойдох, за да ти кажа следното: не ме въвличай в твоите глупости с „Анонимните алкохолици“. Не ме интересуват. Нямам желание да ти простя, така че можеш да се лекуваш, да се възстановяваш или както там го наричаш, по дяволите. Не ме интересува дали ще се оправиш. Не за първи път опитваш с АА, нали?

— Така е — отвърна Ариана с високо вдигната глава. — Не ми е за първи път.

— На два пъти си влизала в групата, преди да убиеш съпруга ми, права ли съм?

— Права си — съгласи се тя с твърде спокоен тон на гласа.

— Стигала ли си до осма степен и преди?

— Да. Но сега е различно, защото…

Уенди вдигна ръка и я прекъсна.

— Не ми пука. Фактът, че този път ще е различно, не означава нищо за мен. Не ми пука нито за теб, нито за лечението ти и осмата ти степен, но ако наистина искаш да поправиш станалото, предлагам ти да излезеш, да се изправиш до бордюра, а аз да те блъсна под колелата на първия преминаващ по улицата автобус. Звучи жестоко, нали? Но ако го беше направила предишния път, когато достигна до осма степен — ако вместо да ти простят, потърпевшите, на които също си изпращала подобни глупави писма, те бяха посъветвали да го сториш — може би, казвам — може би, ти щеше да ги послушаш и сега моят Джон щеше да е жив, а мъртвата да си ти. Аз щях да имам съпруг, а Чарли щеше да има баща. Ето кое е важно. Не ти. Не твоята компания от трезвеници в „Анонимните алкохолици“. Не твоето пътуване до царството на трезвеността. Така че, ако наистина искаш да поправиш стореното, Ариана, като начало престани да поставяш себе си на първо място. Излекувана ли си — но истински, сигурна ли си сто процента, че никога повече няма да вкусиш алкохол?

— Никой не може да се излекува сто процента — отвърна Ариана.

— Тогава престани да говориш тези глупости за АА. Не знаем какво ни готви бъдещето, така ли е? Ето как ще поправиш стореното. Престани да пишеш писма, престани да разказваш за себе си като член на някаква група, просто престани. Вместо това направи единственото, което ще гарантира, че няма да убиеш бащата на някое друго дете: почакай да се зададе някой автобус и излез на улицата пред него. Остави мен и сина ми на мира, по дяволите! Ние никога няма да ти простим. Никога! Що за чудовищен егоизъм проявяваш, като очакваш прошка — от нас, пък и от останалите?

И като изрече това, Уенди се обърна, тръгна към автомобила си, качи се в него и запали двигателя.

Беше свършила с Ариана Насброу. Дойде време да се срещне с Дан Мърсър.

Марша Макуейд седеше на кушетката до Тед. Срещу тях бе седнал Франк Тремънт, детектив от Есекс, дошъл да ги запознае с резултатите от едноседмичното разследване по делото с изчезналата им дъщеря. Марша вече знаеше какво ще каже той.

Франк Тремънт носеше кафяв костюм и овехтяла вратовръзка, завързана на стегнат възел, която изглеждаше така, сякаш е била напъхана във вътрешността на малка топка, където бе прекарала последните четири месеца. Той беше на шейсет и няколко години, наближаваше пенсионна възраст и носеше онази атмосфера на видял какво ли не в живота човек, който е работил на една и съща длъжност твърде дълго време. Когато Марша разпита за него, тя подочу слухове, че Франк е превалил най-ползотворните си години и сега пребиваваше в службата по инерция в очакване на пенсия.

Ала Марша не го виждаше по този начин — Тремънт поне беше все още тук, продължаваше да ги посещава, да държи връзка с тях. Преди време с него идваха и други — федерални агенти и експерти по откриване на изчезнали хора и подбрани юристи. През последните деветдесет и осем дни броят им постепенно се стопи и накрая остана само това застаряващо ченге с ужасния костюм.