Харлан Коубън - Клопка

— Ти не си способна да мислиш по този начин, Уенди.

— Не съм бдителна чак дотам, господин Грейсън.

— Не става въпрос за това.

— Но звучи така.

— Тогава си помисли за нещо друго. — Грейсън се вторачи в нея, за да се увери, че и тя го гледа и внимава в думите му. — Ако имаше възможност да върнеш времето назад и да откриеш тази Ариана Насброу…

— Престанете! — прекъсна го тя.

— Ако имаше възможност да се върнеш при първото й каране под влияние на алкохола, или при второто, при третото…

— Млъкнете веднага!

Ед Грейсън кимна доволно, сякаш бе пуснал кръв на жертвата си.

— Мисля, че е време да тръгвам.

Той излезе от кухнята и се отправи към външната врата.

— Помисли си. Само за това те моля. Двамата сме от една и съща страна на барикадата, Уенди. Мисля, че го знаеш.

Ариана Насброу.

Когато Грейсън си тръгна, Уенди се помъчи да забрави за идиотското писмо в кошчето за боклук.

Тя щракна няколко пъти на айпода си, после затвори очи и се опита да се отпусне на музиката. Пусна си спокойния саундтрак, онзи, на който Трайвинг Айвъри пее „Ангелите на Луната“, а Уилям Фицсимънс изпълнява „Моля те, прости ми“ и Дейвид Бъркли свири „Високи токчета и прочее“. Не й олекна от тези песни, в които се пееше само за прошка. Тя смени посоката, преоблече се в работни дрехи и си пусна всичко — от детските песнички като „Да плачеш със сълзи от страх“ до рок бандата „Холд Стеди“, които засвириха „Освободи се“ на Еминем.

Но не се получаваше. Думите на Ед Грейсън продължаваха да звучат в ушите й…

„Ако можеше да върнеш времето назад и да намериш Ариана Насброу…“

Щеше да го направи. Без каквито и да е уговорки. Уенди щеше да се върне назад във времето, да проследи кучката, да й откъсне главата и да танцува около гърчещия й се труп.

Приятно й бе да си го мисли, но…

Уенди провери електронната си поща. Както бе обещал, Дан Мърсър й бе съобщил мястото на срещата, уговорена за два следобед: адресът бе в Уайкъртаун, Ню Джърси. Това място й беше напълно непознато. Получи наставления от „Гугъл“. Пътят дотам бе един час. Чудесно. Имаше на разположение почти четири часа.

Взе душ и се облече. Писмото. Проклетото писмо. Изтича по стълбите надолу, разрови се из боклука и намери чисто белия плик. Погледът й пробяга по изписаните на ръка букви, сякаш почеркът можеше да й подскаже нещо. Но уви. Кухненският нож й послужи като нож за отваряне на писма. Уенди издърпа два листа разчертана на редове хартия, чисто бели, от същите, на които бе писала в училище като дете.

Както си стоеше права до мивката, Уенди прочете писмото на Ариана Насброу — всяка скапана думичка в него. Не се изненада, не научи нищо ново — тя не пишеше нищо кой знае колко интересно, а само известните от самото начало глупости за себе си. Клишета, лигави емоции, изтъркани извинения… в писмото имаше от всичко. Всяка дума се забиваше болезнено в сърцето й. Ариана Насброу говореше за „същността на собствения ми образ“, за „поправяне на станалото“ за „търсене на средства“ и „достигане до дъното“. Покъртително. Дори й бе стигнал кураж да спомене за „неправдите в моя живот и как се научих да прощавам“, за „чудото да прощаваш“ и колко голямо било желанието й да предаде това „чудо и на другите, като например на теб и Чарли“.

Като видя името на сина си, изписано от ръката на тази жена, в душата на Уенди се надигна ярост, каквато никога досега не бе усещала.

„Аз ще си остана алкохоличка завинаги“ — заявяваше Адриана Насброу към края на своята филипика. Още едно „аз“. „Аз“ ще, „аз“ съм, „аз“ искам. Писмото бе пълно с това местоимение.

Аз, аз, аз.

„Аз вече знам, че съм несъвършено създание, заслужаващо прошка.“

На Уенди й се додрайфа.

Спря се на последния ред на писмото:

Това е третото ми писмо до теб. Моля те, отговори ми, за да започне възстановяването. Бог да те благослови.

Боже мой, помисли си Уенди, ще ти отговоря. Още в този шибан момент.

Грабна ключовете си и хукна към автомобила. Вкара адреса в своя GPS и се отправи към дома за рехабилитация, в който се намираше Ариана Насброу.

Рехабилитационният център бе разположен в Ню Брънсуик, на един час път оттук, ала Уенди натисна педала на газта и взе разстоянието за по-малко от четирийсет и пет минути. Остави колата на паркинга и се втурна вътре през парадния вход. Каза името си на служителката в приемната и заяви, че иска да се срещне с Ариана Насброу. Служителката я помоли да седне. Уенди отвърна, че предпочита да остане права — „Благодаря все пак“.