Харлан Коубън: Под напрежение

И най-грозната истина — разправяше навремето един приятел на Майрън — е за предпочитане пред най-красивата лъжа.

Точно това си мислеше Майрън, докато гледаше баща си в болницата. И се върна в спомените си шестнайсет години назад до онзи миг, в който за последен път бе излъгал баща си; към онази лъжа, причинила толкова болки и разруха и породила трагичните събития, чийто катастрофален край предстоеше именно тук.

Баща му не отваряше очи. Неравномерното му дишане бе съпроводено с хрипове. От тялото му се точеха куп тръбички. Впери поглед в мощната му ръка. И си спомни как през детството си ходеше в склада в Нюарк и как баща му сядаше с навити ръкави зад огромното си бюро. Ръцете му по онова време бяха тъй мощни, че напираха да разкъсат плата, а маншетите стягаха бицепсите му като в турникет. Възрастта бе омекотила провисналата вече мускулна тъкан. Мощният като варел гръден кош, внушавал на Майрън усещането за пълна сигурност, все още си беше там, но бе придобил съвсем крехък вид: и най-обикновеният натиск с длан сякаш би изпотрошил ребрата като сухи съчки. Небръснатото бащино лице не се покриваше вече от черната сянка на наболата следобедна брада, а бе осеяно със сиви петна. Кожата около брадичката се диплеше като плащ, с един номер по-голям от необходимото.

До леглото седеше майката на Майрън — съпругата на Ал Болитар от четирийсет и три години. И държеше ръката му в своята, трепереща от болестта на Паркинсон. И тя имаше шокиращо крехък вид в сравнение с някогашната видна личност от зората на феминисткото движение, горила сутиена си публично заедно с Глория Стайнъм и носила тениски с надписи от рода на „Мястото на жената е в кухнята… на законодателството — Сената“. Годините обаче не бяха пожалили нито Елън, нито Ал Болитар („Ние сме Ел-Ал, като израелските авиолинии“, обичаше да се шегува майка му), при все че ги бяха преживели далеч по-щастливо от огромното мнозинство застаряващи семейни двойки — но ето как в крайна сметка приключваше щастието им.

То и Бог има едно чувство за хумор…

— Добре. Разбрахме ли се? — попита тихо майката.

Майрън не й отговори. Най-красивата лъжа срещу най-грозната истина. Майрън така и не си беше извлякъл поуката още тогава, преди шестнайсет години, когато за последен път излъга най-великия и най-обичания човек на този свят. Не че нещата бяха толкова прости. Но пък най-грозната истина можеше да съсипе всичко. Да разбие целия им свят.

Дори да посее смърт.

Така че, когато бащините клепачи потрепнаха и най-скъпият в очите на Майрън човек погледна своя първороден син умоляващо, като някакво съвсем объркано дете, Майрън се извърна към майка си и бавно кимна. После преглътна сълзите си и се приготви да излъже баща си за последно.

Шест дни по-рано

— Майрън, имам нужда от твоята помощ.

Майрън сякаш се озова в някакъв фантастичен свят: в офиса му влезе идеално оформена и изключително красива благородна девица, изскочила сякаш от някой стар филм с Хъмфри Богарт. С тази разлика, че бавната й походка бе по-скоро патешко поклащане, а идеалното оформление се дължеше на факта, че красивата и благородна девица беше бременна в осмия месец, което — с извинение — успя да унищожи някак си целия фантастичен елемент.

Новодошлата се казваше Сузи Т., съкратено от Тревантино, и беше бивша звезда на тениса, прочула се не толкова с играта си, колкото като сексапилна палавница с провокиращи въображението екипи, пиърсинги и татуси. Но все пак имаше зад гърба си и победа в един от най-важните турнири и бе натрупала сума ти пари от рекламна дейност, най-вече като говорителка (Майрън страшно ценеше този евфемизъм) на „Ла-Ла-Лат“ — верига кафе-барове с голи до кръста сервитьорки, в които студентската младеж умираше да си поръчва закачливо „да им цръкнат допълнително млекце“. Хубави времена.

— Знаеш, Сузи, че за теб съм на разположение двайсет и четири часа в денонощието, седем дни седмично — разпери ръце Майрън.

Намираха се в офиса му на Парк авеню — седалището на „МБ Пред“, където „М“ означаваше „Майрън“, „Б“ — Болитар, а „Пред“ — факта, че бяха представители на разни атлети, актьори и писатели. „Школа за буквални фирмени наименования“.

— Кажи ми само какво се очаква от мен.

Сузи закрачи напред-назад.

— Чудя се откъде да започна. — И понеже Майрън понечи да вметне нещо, тя вдигна предупредително ръка. — Ха си посмял да ми кажеш „Започни от началото“, ха съм ти откъснала единия тестикул.