Харлан Коубън - Под напрежение

— Тя обаче не може да си представи нито един от тях да е способен на подобно деяние.

Уин не откъсваше поглед от екрана.

— И каква ще е първата ни крачка в този случай?

— Ама ти сериозно ли?

— Моля?

Майрън тръгна да се разхожда из наскоро обновения си офис. Бояджиите бяха изпосвалили разните плакати от бродуейски постановки и сувенири от снимането на „Батман“ и Майрън още не беше решил дали всъщност иска да ги върне по местата им. Липсваха и всичките му спортни трофеи и награди от спортната му кариера — пръстените, ознаменуващи спечелените университетски шампионати, грамотата му за участие в почетния Отбор на университетските звезди на САЩ, наградата му за университетски „Играч на годината“. С едно изключение: в самото навечерие на първия му мач като професионален баскетболист в отбора на „Бостън Селтикс“, тъкмо когато най-после предстоеше да се сбъдне мечтата му, Майрън бе получил сериозна контузия на коляното. Списанието „Спортс Илюстрейтид“ беше поставило снимката му на корицата с въпроса „Краят на една кариера?“. И макар да не даваха отговор на въпроса си, в крайна сметка се беше получило едно мощно, звучно „Да!“. Защо тъкмо тази поставена в рамка корица бе оставил на стената си, и той не можеше да каже. Когато го питаха, отговаряше, че иска да служи като предупреждение към всяка влизаща в офиса му „суперзвезда“ колко бързо може да се изпари една мечта. Но вътре в себе си Майрън подозираше, че нещата стоят много по-дълбоко.

— Това не е обичайният ти метод на действие — каза Майрън.

— А той е?

— Обикновено на такъв етап ти ми напомняш, че съм импресарио, агент, а не частен детектив и че не виждаш никакъв смисъл да се заемем с въпроса, тъй като няма да донесе никаква финансова изгода на фирмата.

Уин си замълча.

— След това обикновено се оплакваш, че страдам от героичен комплекс, заради който винаги търся да спася някого, за да се чувствам завършен. И накрая — или по-скоро напоследък — изтъкваш, че намесата ми всъщност е причинявала повече злини, отколкото добро и че в крайна сметка вероятно съм наранил, та дори и убил повече хора, отколкото съм спасил.

— И каква е поантата? — прозя се Уин.

— За мен поантата е очевидна, но ако толкова държиш, ще ти я кажа: на какво се дължи това твое внезапно желание — да не кажа ентусиазъм — да се нагърбиш с тази конкретна спасителна мисия, след като в миналото…

— Не забравяй, че в миналото винаги съм ти помагал — прекъсна го Уин.

— В повечето случаи — да.

Уин вдигна очи и опря показалец в брадичката си.

— Как да ти го обясня? — Млъкна, замисли се, кимна. — Ние двамата с теб сме склонни да вярваме, че хубавите работи са вечни. Такива са ни характерите. Вземи „Бийтълс“ например. Те са вечни. Или сериала „Семейство Сопрано“ — и той ще е вечен. Или поредицата на Филип Рот за Цукерман. Концертите на Брус Спрингстийн. Хубавите неща са редки. И трябва да ги ценим, понеже винаги ни оставят прекалено рано.

Уин стана и се отправи към вратата. Но преди да излезе, се извърна.

— А онова, което правим двамата с теб, е също нещо хубаво.

Да открият Лекс Райдър се оказа съвсем проста работа. Деловата съдружничка на Майрън в „МБ Пред“ Есперанца Диас му се обади в единайсет вечерта.

— Лекс току-що е използвал кредитната си карта в „Три Даунинг“.

Както често му се случваше, Майрън беше отседнал в апартамента на Уин в легендарния Дакота Билдинг на ъгъла на Седемдесет и втора улица с изглед към Сентръл Парк Уест. Там имаше поне две-три свободни стаи за гости. Самата сграда е била завършена през 1884 г., което обяснява защо приличащата на крепост конструкция е хем красива, хем мрачна и вълшебно депресираща. Крайно необичайната смесица от разни кулички, балкони, орнаменти, корнизи, балюстради, полусводове, чугун, арки, натруфени парапети и разхвърляни стъпаловидно капандури всъщност създава впечатление за целокупност, за подкупваща безупречност, без да зашеметява.

— Това пък какво е? — попита Майрън.

— Не си чувал за „Три Даунинг“? — не пожела да повярва Есперанца.

— А трябва ли?

— Най-нашумелият бар в града в момента. Всички ходят там — и Диди, и разни супермодели, фешънисти и прочее. Намира се в Челси.

— Ооо.

— Леко съм разочарована — каза Есперанца.

— От кое?

— От това, че играч от твоята величина не знае разните модни заведения.

— Когато тръгнем по клубовете с Диди, ползваме белия стреч хамър и влизаме през подземните входове. И имената се разбъркват в мозъка ми.