Харлан Коубън - Клопка

В началото Марша се опитваше да се разсейва от мислите си, като предлагаше на полицаите кафе и сладкиши. Отдавна бе престанала да го прави. Франк Тремънт седеше точно срещу тях, явно страдащите родители, в тяхната къща в покрайнините и се чудеше как да им каже, как да повтори за кой ли път, че в разследването си не са стигнали до никакъв резултат.

— Съжалявам — каза Франк Тремънт.

Както и очакваха. Знаеха репликите му наизуст.

Марша видя как Тед се облегна назад. Той вдигна лице нагоре и запремига с очи, за да пропъди сълзите си. Знаеше, че Тед е добър, дори прекрасен човек, великолепен съпруг и грижовен баща. Но беше разбрала също, че не е много издръжлив.

Марша не откъсваше очи от Тремънт.

— И сега? Какво следва? — попита тя.

— Продължаваме да търсим — отвърна той.

— Как? — поинтересува се Марша. — Имам предвид, какво още можем да направим?

Тремънт отвори уста, но не каза нищо и отново я затвори.

— Не знам, Марша.

Тед Макуейд остави сълзите да се стичат на воля по страните му.

— Не разбирам — повтори той, както много пъти преди това. — Как е възможно да не откриете нищо?

Тремънт мълчеше и чакаше.

— При цялата технология, с която разполагате, при целия напредък на науката, при наличието на интернет…

Гласът на Тед заглъхна. Той поклати глава. Наистина не разбираше. Все още. Но Марша разбираше. Така нямаше да стане. Преди изчезването на Хейли те бяха типично американско семейство, което познаваше закона (и имаше доверие в него) от филмите по телевизията, а по филмите всички случаи намираха решение. Красивите актьори откриват косъм, следи от стъпки или люспа от кожа, слагат я под микроскопа и — хоп! — отговорът е ясен. Но не така бе в действителност. Марша вече знаеше, че действителността се оповестява в новините. Ченгетата в Колорадо например все още не са намерили убиеца на малката кралица на красотата Айън Бенет Рамси. Марша помнеше заглавията, когато Елизабет Смарт, хубавичко четиринайсетгодишно момиче, една нощ бе отвлечена от собствената й спалня. Пресата подробно отрази това отвличане, светът бе приковал вниманието си в него, погледите следяха всяка стъпка на полицаите и федералните агенти, както и на всички „експерти“ криминалисти, докато те претърсваха сантиметър по сантиметър дома на Елизабет в Солт Лейк Сити и диреха истината — и въпреки всичко повече от девет месеца на никого не му бе хрумнало да провери безумния бездомник, работник в дома на семейството, който се мислеше за господ, въпреки че сестрата на Елизабет го бе видяла през същата онази нощ да се върти наоколо. Ако дадат такова нещо по телевизията в „Закон и ред“ или в „Безследно изчезнали“, зрителят ще запокити дистанционното в отсрещния край на стаята и ще изкрещи, че това „не е реалистично“. Но реалистично или не, същото ставаше и докато разследваха случая с Хейли.

Марша вече знаеше, че в реалността всеки идиот, извършил престъпление, може да се измъкне безнаказано.

В реалността никой от нас не можеше да се чувства в безопасност.

— Имате ли да ми кажете нещо ново? — опита се да ги заговори Тремънт. — Каквото и да е?

— Казахме ви всичко — отвърна Тед.

Тремънт кимна с глава; днес изражението му бе по-гузно от всякога.

— Сблъсквали сме се и с други подобни случаи, в които изчезналото момиче се появява само. Трябвало е да изпусне парата, а може и да си е имало тайно гадже.

И преди се бе опитвал да ги успокои по този начин. Франк Тремънт, както и всички останали, в това число Марша и Тед, биха искали момичето просто да е избягало от вкъщи…

— Имаше и друго момиче на същата възраст от Кънектикът — продължи Тремънт. — Хванаха я с мъжа, когото семейството й не одобряваше, и тя избяга. Върна се вкъщи след три седмици.

Тед кимна с глава и се обърна към Марша, за да намери потвърждение на надеждите си. Марша се опита да изрази повече оптимизъм, ала нямаше как да стане. Тед наведе глава, сякаш тя му се бе скарала, и се извини.

Доста е странно, каза си Марша, че единствено тя от всички наоколо виждаше нещата по-ясно. Естествено, нито един родител не иска да го мислят за толкова глупав, че да не забележи сигналите на детето си и да не разбере, че то е нещастно или разстроено до такава степен, че иска да се махне от вкъщи за цели три месеца. Полицията бе разгледала под лупа всяко нещо, което би могло да разочарова дъщеричката им: да, Хейли не успя да влезе в университета във Вирджиния, което бе нейният първи избор. Да, тя не можа да спечели конкурса за най-добро есе, нито да вземе успешно изпитите по предложената програма. Да, може би наскоро е скъсала с приятеля си. И какво от това? Случва се на всяко момиче на тази възраст.