Харлан Коубън - Клопка

— Чина ме повика.

— Името й не е Чина, а Дебора. И е практикантка. Странно съвпадение е, че гласът й ти е прозвучал досущ като този на твоето тайнствено момиче.

— Повика ме отдалече — отвърна той. — Значи това е твоето доказателство? Фактът, че тя тъкмо е излизала от банята?

— Ясно. Помислил си, че е някакво момиче на име Чина от твоя общински център, така ли?

— Да.

— Аз, разбира се, потърсих тази Чина, Дан. Тайнственото момиче. За да проверя нещата. Накарахме те да я опишеш на нашия художник.

— Знам.

— Знаеш също така, че показахме скицата му на всички в околността, както и на служителите и на живеещите в твоя общински център. Никой не я познава, никой не я е виждал, абсолютно никой.

— Казах ти. Тя ме помоли да не казвам на никого.

— Колко удобно. А пък някой друг е използвал преносимия ти компютър в собствения ти дом, за да изпрати ужасните съобщения?

Той не отговори.

— И — тук трябва да ми помогнеш, Дан — някой е вкарал онези снимки в лаптопа ти, така ли? О, и още нещо, някой друг — вероятно имаш предвид мен, ако се доверим на адвоката ти — е подхвърлил отвратителните фотографии в собствения ти гараж.

Дан Мърсър затвори очи — беше съсипан.

— Знаеш ли какво трябва да направиш, Дан? Докато си още на свобода и докато законът не може да те докосне, трябва да потърсиш помощ. Иди на лекар.

Дан поклати глава и се усмихна едва-едва.

— Какво?

Той вдигна поглед към нея.

— От две години ловиш педофили, Уенди. Нима не знаеш?

— Какво да знам?

Гласът му дойде като шепот откъм ъгъла.

— Педофилията не се лекува.

Уенди потрепери. В същия миг вратата на караваната рязко се отвори.

Тя подскочи назад и вратата за малко да се удари в нея. Вътре се промъкна мъж със скиорски очила. В дясната си ръка държеше пистолет.

Дан повдигна ръце и отстъпи крачка назад.

— Не…

Мъжът със скиорските очила насочи оръжието си към него. Уенди се втурна назад да се скрие и тогава мъжът със скиорските очила натисна спусъка — просто така.

Нямаше нито предупреждение, нито команда към Дан да не мърда и да вдигне ръце, нищо подобно. Чу се само свистене и кратък изстрел от огнестрелно оръжие.

Дан се извъртя и падна по очи на пода.

Уенди изпищя. Тя се притаи зад стария диван, сякаш той можеше да я защити. Изпод дивана тя виждаше проснатия на пода Дан. Той не помръдваше. До главата му се появи локва кръв, която попиваше в килима. Стрелецът прекоси помещението. Не бързаше. Движенията му бяха небрежни. Сякаш бе излязъл на разходка в парка. Спря се до Дан. Насочи пистолета към главата му.

И в същия миг Уенди забеляза часовника.

Часовникът му беше „Таймекс“ с еластична каишка. Същият като часовника, който носеше баща й. Времето замря за няколко секунди. Ръстът, сега Уенди видя добре, бе същият. И теглото. А като добави и часовника…

Беше Ед Грейсън.

Той стреля още два пъти в главата на Дан, гърмежите прозвучаха глухо. Тялото на Дан подскочи. Обзе я паника. Помъчи се да я овладее. Ясна мисъл. Ето от какво се нуждаеше в момента.

Имаше две възможности.

Първата — да поговори с Грейсън. Да го убеди, че е на негова страна.

Втората — да си плюе на петите. Да избяга през вратата и да отиде до автомобила си, да се махне оттук.

Но и при двата варианта изникваха проблеми. Да вземем първия: щеше ли да й повярва Грейсън? Само преди няколко часа тя го бе отпратила, всъщност беше го излъгала и ето че сега той я бе засякъл на тайна среща с Дан Мърсър, човека, когото току-що тя го бе видяла хладнокръвно да застрелва…

Първата възможност не й изглеждаше много добра, което означаваше…

Тя хукна към отворената врата.

— Уенди!

Наведена, тя по-скоро се препъваше, отколкото тичаше.

— Чакай!

Никакъв шанс, помисли си тя. Търкулна се навън под слънчевите лъчи. Не спирай, повтаряше си тя. Продължавай напред.

— Помощ! — изпищя Уенди.

Никакъв отклик. Наоколо продължаваше да е все тъй пусто.

Ед Грейсън изхвърча след нея през отворената врата. Пистолетът бе в ръката му. Уенди продължаваше да тича. Другите каравани бяха далече.

— Помощ!

Изстрели.

Единственото място, където можеше да се скрие, бе зад собствената й кола. Уенди се насочи натам. Още една поредица от изстрели. Тя се шмугна зад автомобила като зад щит. Не бе заключила вратата.

Дали да рискува?

Нима имаше избор? Нима можеше да го чака да заобиколи и да дойде да я застреля?

Бръкна в джоба си и измъкна дистанционното на автомобила. Отвори вратата. Дори нещо повече — когато Чарли взе шофьорска книжка, той бе настоял да си купят от дистанционните, които включват и двигателя, за да могат да затоплят колата от кухнята в мразовитите утрини. Тя, разбира се, се бе възпротивила на тази глезотия, бе измърморила, че синът й не е пеленаче, че да не може да издържи на студа няколко минути. Но сега й се щеше да го разцелува.