Харлан Коубън - Клопка

Моторът заработи.

Уенди отвори вратата до шофьорското място и, навела глава, влезе вътре. Погледна навън. Пистолетът бе насочен право в колата. Тя се сви.

Още изстрели.

Почака да чуе шум от строшено стъкло. Нищо. Нямаше време за това сега. Легнала на една страна, тя включи на скорост. Колата тръгна. С лявата си ръка тя натисна педала на газта и тръгна на сляпо. Надяваше се от все сърце, че няма да се блъсне в нещо.

Изминаха десет секунди. Докъде ли бе стигнала?

Бе изминала достатъчно разстояние, така мислеше.

Уенди се надигна и седна на седалката. Лицето на Грейсън със скиорските очила се отразяваше в огледалото й за обратно виждане — той тичаше след нея, размахал пистолета.

Тя рязко натисна газта, главата й се отгласна назад от скоростта и продължи да кара, докато Грейсън изчезна от огледалото. Грабна мобилния си телефон. Все още нямаше обхват. Набра 911, натисна бутона и за беда чу сигнала за неуспешно набиране. Измина още няколко километра. Все още нямаше покритие. Тръгна обратно към шосе №206 и опита отново. Нищо.

След още няколко километра повикването стигна до местоназначението си.

— Какъв е спешният случай? — обади се един глас.

— Трябва да съобщя за стрелба.

Когато Уенди зави обратно и се върна при караваната, на местопроизшествието бяха пристигнали три полицейски екипа от област Съсекс. Един полицай покриваше периметъра.

— Вие ли се обадихте? — попита полицаят.

— Да.

— Добре ли сте, госпожо?

— Добре съм.

— Имате ли нужда от медицинска помощ?

— Не, добре съм.

— По телефона казахте, че извършителят е въоръжен?

— Да.

— И че е сам?

— Да.

— Моля, придружете ме.

Той я заведе до една от полицейските коли и отвори задната врата. Тя се колебаеше.

— За вашата безопасност, госпожо. Не сте арестувана, нищо подобно.

Тя се вмъкна на задната седалка. Полицаят затвори вратата и се настани на шофьорското място. Двигателят бе изключен и той продължи да й задава въпроси. От време на време я спираше с вдигната ръка и предаваше по радиото някои от нещата, които бе чул от нея, на друг полицай, както предполагаше Уенди. Тя му разказа всичко, което знаеше, сподели и подозренията си, че извършителят е Ед Грейсън.

Измина повече от половин час, когато друг полицай — огромен, над сто и петдесет килограмов афроамериканец се приближи до колата. Хавайската му риза падаше свободно над колана му — тя би обгърнала двамина с нормално тегло и пак щеше да виси като чувал. Той отвори задната врата.

— Госпожо Тайнс, аз съм шериф Мики Уокър от полицейското управление в Съсекс. Бихте ли излезли от колата?

— Заловихте ли го?

Уокър не отговори. Той тръгна с клатеща се походка към входа на паркинга за каравани. Уенди заситни след него. Тя зърна друг полицай, който разпитваше мъж, облечен в тениска и боксерки.

— Шериф Уокър?

Шерифът не забави ход.

— Казахте, че човекът със скиорските очила се казва Ед Грейсън?

— Да.

— И че е дошъл след вашето пристигане?

— Да.

— Забелязахте ли каква марка автомобил караше?

Тя се позамисли.

— Не я видях, не.

Уокър кимна с глава, сякаш бе очаквал този отговор. Пристигнаха при караваната. Уокър бутна защитната врата и се наведе, за да влезе. Уенди го последва. Вътре вече имаше двама униформени полицаи. Уенди погледна към мястото, където се бе строполил Дан.

Нищо.

Обърна се към Уокър.

— Вече сте преместили трупа, така ли?

Ала тя предварително знаеше отговора. По пътя не бе срещнала нито линейка, нито полицейска кола, нито погребална кола.

— Нямаше труп — отвърна той.

— Не разбирам.

— Нямаше никакъв Ед Грейсън или който и да било. Караваната е в същия вид, в който беше, когато дойдохме.

Уенди посочи към ъгъла.

— Лежеше там. Дан Мърсър. Не си измислям.

Тя се вторачи в ъгъла, където трябваше да има труп, и се замисли. О, не, не може да бъде! Пред очите й се появи онзи филмов/телевизионен кадър, който сте виждали хиляди пъти: трупът е изчезнал, действащото лице (в случая жена) казва: „Но вие трябва да ми повярвате!“, ала никой не й вярва. Уенди премести поглед към голямото ченге, за да види реакцията му. Очакваше на лицето му да се изпише недоверие, но Уокър я изненада.

— Знам, че не си измисляте — заяви той.

Тя бе готова да се впусне в дълъг спор по въпроса, но не бе необходимо. Зачака.

— Поемете дълбоко въздух — каза Уокър. — Подушвате ли нещо?

Тя подушваше.

— Барут?

— Аха. Мисля, че е отскоро. Нещо повече, на стената отсреща има дупка от куршум. Огледахме всичко. Открихме гилзата навън, в сгурията. Изглежда 38 калибър, но по-късно ще разберем повече за нея. Сега искам да огледате помещението и да ми кажете, ако видите нещо различно от преди. — Той млъкна и несръчно махна с ръка. — Освен трупа, разбира се.