Харлан Коубън - Клопка

Марша знаеше истината, беше я разбрала още от първия ден. Бе съгласна с думите на директора Зекър — нещо се бе случило с дъщеря й. Нещо лошо.

Тремънт не помръдваше от мястото си, не знаеше какво да прави.

— Франк? — повика го Марша.

Той я погледна.

— Искам да ти покажа нещо.

Тя извади фотографията с Мики Маус, която бе намерила в гардеробчето на дъщеря си, и му я подаде. Тремънт не бързаше. Държеше снимката в ръка. В стаята цареше тишина. Тя долавяше хриптящото му дишане.

— Снимката е направена три седмици преди изчезването на Хейли.

Тремънт оглеждаше фотографията с такова внимание, сякаш тя можеше да му даде обяснение за случилото се с Хейли.

— Спомням си. Семейното ви пътуване до „Дисни Уърлд“.

— Погледни лицето й, Франк.

Той я послуша и се взря в снимката.

— Нима мислиш, че момиче с такава усмивка е решило да избяга от дома си, без да каже на никого? Нима наистина вярваш, че е изчезнала по собствено желание и е проявила достатъчно хитрост, за да не използва нито мобилен телефон, нито банкомат, нито кредитните си карти?

— Не — отвърна Франк Тремънт. — Не мисля.

— Моля те, разгледай я по-подробно, Франк.

— Ще я разгледам, Марша. Обещавам.

Когато хората си мислят за второстепенните пътища в Ню Джърси, те си представят или Гардън Стейт Паркуей, по чието протежение има множество запуснати складове, тревясали гробища и овехтели къщи близнаци, или Ню Джърси Търнпайк с фабриките, димящите комини и гигантските промишлени комплекси, струпани като в кошмарна картина от нашето бъдеще, както я виждаме във филмовата поредица „Терминатор“. Никой не си представя шосе №15 в област Съсекс, пресичащо нивите, църковните общности край старото езеро, старите плевни, панаирите на младите фермери, старото баскетболно игрище.

Като следваше инструкциите на Дан Мърсър, Уенди се движеше по шосе №15, докато то се вля в шосе №206, зави надясно по покрития с чакъл път, мина покрай складовете и стигна до паркинга за каравани в Уайкъртаун. Наоколо бе тихо, пространството бе тясно и в него цареше нереална атмосфера, в която сякаш очакваш да видиш как вятърът блъска някоя ръждясала вече и празна детска люлка. Местата бяха разпределени във формата на решетка. Ред Д, линия 7 се намираше в най-отдалечения ъгъл, близо до телената ограда.

Тя слезе от колата, удивена от тишината. Не се чуваше и звук. Вятърът не гонеше бурени по мръсните пътеки. Всичко наоколо напомняше на град след голяма катастрофа — пуснали са бомбата и населението се е изпарило. Въжетата за простиране си стояха, ала по тях нямаше пране. Сгъваемите столове със скъсани платнища се търкаляха по земята. Барбекютата и плажните играчки изглеждаха така, сякаш бяха изоставени по средата на играта.

Уенди погледна мобилния си телефон. Нямаше обхват. Страхотно. Тя изкачи двете посипани със сгурия стъпала и спря пред вратата на караваната. Част от нея — разумната част, която не забравяше, че е майка, а не супергерой — й подсказваше да се върне и да не постъпва като глупачка. Трябваше да си помисли по-добре, ала внезапно вратата се отвори и на прага се появи Дан Мърсър.

Когато видя лицето му, тя направи крачка назад.

— Какво ти се е случило?

— Ела, влез — измърмори Дан Мърсър.

Носът му бе счупен, а челюстта му се бе подула. По лицето му имаше синини, но не това бе най-лошото. Най-лошото бяха следите от изгорено по ръката и лицето му във формата на кръгчета. Имаше ги по протежение на цялата му страна.

Тя посочи към тях.

— С цигара ли са те горили?

Той вдигна рамене.

— Казах им, че в караваната пушенето е забранено. Ядосаха се.

— Кой беше?

— Беше шега. Място за непушачи.

— Да, схванах.

Дан Мърсър се отърси от спомена.

— Защо не влезеш?

— А защо ти не дойдеш при мен?

— Хей, Уенди, нима не се чувстваш в безопасност в мое присъствие? Както много умно забеляза, ти не си моят тип.

— И все пак… — отвърна тя.

— Не ми се ще да изляза навън точно сега — забеляза той.

— Но аз настоявам.

— Тогава сбогом. Извинявай, че те накарах да биеш целия този път дотук за нищо.

Дан изчезна вътре и остави вратата сама да се затвори. Уенди почака за миг, за да разбере дали той не блъфира. Не блъфираше. Забравила предупредителните сигнали в главата си отпреди малко — той нямаше вид на човек, който би могъл да й навреди в състоянието, в което се намираше в момента — тя отвори вратата и влезе. Дан беше в отсрещния край на караваната.

— Косата ти — забеляза тя.