Харлан Коубън: Клопка

Джена се обади:

— Земята вика Дан.

— Ще дойда — отвърнах аз.

— В шест и половина. Незаменим си.

Джена ми изпрати въздушна целувка по телефона и затвори. Погледнах мобилния си за миг и си спомних сватбения си ден. Беше грешка, че се ожених. Винаги греша, като се сближавам с хората, ала не мога да не го правя. Някой настройва душата ми така, че започвам да философствам по въпроса колко по-добре е да съм обичал, отколкото изобщо да не позная любовта. Струва ми се, че това не се отнася до мен. Да повтаряме грешките си, дори когато сме придобили опит, е неразделна част от човешката същност. И ето ме сега тук, бедното сираче, което със зъби и нокти се бе борило да стане най-добрият в класа в елитното училище от Бръшляновата лига 1 1 Така наричат осемте университета, заемащи челните места в световните рейтинги за качество на образованието. — Б.пр. , ала което никога не бе положило ни най-малко усилие да разбере кой е всъщност. Колкото и да е банално, аз исках да имам някого в живота си. Уви, това не ми е съдба. Аз съм един самотник, комуто е отредено да живее сам.

— Ние сме отпадъците на еволюцията, Дан…

На това ме научи любимият ми приемен „баща“. Беше университетски преподавател с вкус към философски спорове.

„Помисли си само, Дан. Най-силните и най-интелигентните от цялото човечество — и какво направиха? Сражаваха се. Войните престанаха едва през изминалото столетие. Преди това сме изпращали най-добрите от нас да се бият на фронта. Тогава кой си е оставал вкъщи за нуждите на възпроизводството, докато каймакът на човечеството е загивал по далечните бойни полета? Сакатите, болните, слабите, недъгавите, страхливците — с една дума, най-неподходящите. Ето какъв второстепенен генетичен продукт сме ние, Дан — хилядолетия наред са късали цветята, за да останат плевелите. Така че ние всички сме боклуци — най-мизерните остатъци от погрешното размножаване в течение на векове.“

Отказах се от чукчето и леко похлопах по вратата с кокалчетата на пръстите си. Тя изскърца и се отвори. Не бях осъзнал, че е открехната.

Това също не ми хареса. Доста неща не ми се нравеха на това място.

Като дете гледах много филми на ужасите, което бе доста странно, тъй като никак не ги харесвах — направо ги ненавиждах. Мразех разни неща да се хвърлят върху мен. Със сигурност не обичах от екрана да се леят кървища. Но все пак ги гледах и се забавлявах на предсказуемото идиотско поведение на героините; тъкмо в този момент в главата ми бе пълно с подобни простотии: въпросната малоумна героиня ще почука на вратата, тя ще се открехне и ти ще изпищиш: „Хайде, маце, разкарай си готиния задник оттам!“, но тя няма да те послуша, а ти няма да можеш да разбереш защо, така че две минути по-късно убиецът ще й издълбае скалпа и ще загребе от мозъка й.

Трябва тутакси да изчезна.

Всъщност точно това и ще направя. Но в същия миг си спомних обаждането на Чина, думите, които ми каза, треперещия й глас. Въздъхнах, наведох се към отвора на вратата и надникнах в преддверието.

Мрак.

Дотук с плаща и кинжала.

— Чина?

Гласът ми проехтя в тишината. Последвалото мълчание не ме изненада. Очаквах го. Никакъв отговор. Бутнах вратата да я отворя по-широко, нерешително пристъпих напред…

— Дан? Отзад съм. Влизай.

Гласът й бе глух, далечен. Това също не ми хареса, но вече нямаше какво друго да направя. Отстъплението в този миг щеше да ми струва много в бъдеще. Колебанието ми се изпари. Знаех какво трябва да направя.

Отворих вратата, прекрачих прага и затворих след себе си.

Друг в моето положение щеше да си носи пистолет или някакво оръжие. Бях се сетил за това. Ала не ми подхождаше. Не разполагах с време за излишни вайкания. В къщата нямаше никой друг. Чина ме бе предупредила. А ако все пак имаше някой — е, щях да му мисля, когато му дойде времето.

— Чина?

— Отиди в кабинета, идвам след минутка.

Гласът й достигаше до мен… някъде отдалече. В края на коридора зърнах светлина и се отправих към нея. Дочух шум. Спрях и наострих уши. Стори ми се, че долових шуртене на вода. Може би душът бе пуснат?

— Чина?

— Преобличам се. Излизам след минутка.

Влязох в оскъдно осветения кабинет. Видях електрическия ключ и се поколебах дали да не включа осветлението, но реших да не го пипам. Очите ми се приспособиха към мрачината доста бързо. Стените бяха покрити с безвкусни дървени пана, направени сякаш от винил, а не от естествено дърво. Имаше и два портрета на тъжни клоуни с огромни цветя на реверите си — картина, която бихте могли да си набавите от гаражна разпродажба на някой мърляв мотел. На барчето беше оставена гигантска бутилка водка без етикет — беше отворена.