Харлан Коубън: Господари на нощта

— Шийла.

На втората ни среща Шийла ми показа фокус с карти. Избрах две карти, без тя да гледа, сложих ги по средата на масата, а тя събори на пода цялото тесте, без моите карти. След подвига се усмихна широко и ми протегна картите да ги видя. Аз отвърнах на усмивката. Изглеждаше някак… как да го кажа?… вятърничаво. Шийла наистина беше малко вятърничава. Обичаше фокуси с карти, вишнев сироп и училищни оркестри. Пееше оперни арии, четеше безразборно и плачеше на рекламите за филми по „Холмарк“. Умееше безпощадно да имитира Хоумър Симпсън и мистър Бърнс, макар че с подражанията на Смитърс и Ани се справяше доста по-зле. А най-много обичаше да танцува. Обичаше да затвори очи, да отпусне глава на рамото ми и да се унесе.

— Извинявай, Уил — каза Шийла, без да се обръща.

— За какво? — попитах аз.

Тя продължаваше да гледа надолу.

— Лягай си. След няколко минути ще дойда.

Исках да остана, да се опитам да я утеша. Но не го сторих. В момента тя беше недостъпна. Нещо я бе отнесло далече от мен. Всички думи и действия щяха да бъдат или безполезни, или вредни. Поне така си мислех. И аз допуснах огромна грешка. Легнах си и зачаках.

Но Шийла не дойде.

Лас Вегас

Проснат в леглото по гръб, Морти Майер спеше дълбоко, когато усети дулото на пистолет върху челото си.

— Събуди се — изрече нечий глас.

Очите на Морти се разшириха. В спалнята беше тъмно. Той се опита да вдигне глава, но пистолетът го притисна надолу. Извъртя очи към светещите цифри на радио будилника върху нощното шкафче. Но там нямаше будилник. Нямаше го от години. Още откакто Лиа умря. Откакто Морти продаде голямата къща в колониален стил.

— Хей, аз съм страхотен — каза Морти. — Всички го знаят.

— Ставай.

Човекът дръпна оръжието. Морти вдигна глава. Очите му привикваха с мрака и той различи, че лицето на непознатия е закрито с шал. Морти си спомни филма „Сянката“.

— Какво искаш?

— Трябва да ми помогнеш, Морти.

— Познаваме ли се?

— Ставай.

Морти се подчини. Извъртя крака и стъпи на пода. Когато се изправи, главата му клюмна. Той залитна, обзет от онова състояние, в което опиянението бавно отминава, а махмурлукът набира сила като прииждаща буря.

— Къде ти е лекарската чанта? — попита човекът.

Облекчението плъзна по жилите на Морти. Значи това било. Опита се да огледа за рана, но беше твърде тъмно.

— Ти ли? — попита той.

— Не. Тя е в мазето.

Тя?

Морти бръкна под леглото и извади кожената си лекарска чанта. Беше стара и протрита. От някогашните златни инициали вече нямаше и следа. Ципът заяждаше. Лиа му подари тази чанта по случай завършването на Колумбийския университет преди повече от четирийсет години. През следващите три десетилетия Морти работеше като интернист в Грейт Нек. Двамата с Лиа отгледаха три момчета. И ето го днес — почти седемдесетгодишен, в тая мизерна дупка, задлъжнял с пари и услуги на кого ли не.

Хазартът. Сам си бе избрал тази убийствена страст. Години наред успяваше да се побратимява с вътрешните си демони, и все пак да ги държи на разстояние. Ала накрая демоните го сграбчиха. Както винаги става. Някои твърдяха, че Лиа неволно го е насърчавала. Може би. Но след нейната смърт вече нямаше за какво да се бори. Той остави демоните да впият нокти и да вършат каквото си искат.

Морти загуби всичко, включително лекарските си права. Пресели се на запад, в тази мизерна квартира. Играеше хазарт почти всяка вечер. Момчетата му — вече големи, със свои семейства — спряха да се обаждат. Обвиняваха го за смъртта на майка си. Казваха, че я състарил преждевременно. Сигурно имаха право.

— Побързай — каза човекът.

— Идвам.

Тръгнаха надолу по стълбището. Морти видя, че в мазето свети. Жалката сграда, където живееше сега, беше някогашна погребална кантора. Морти наемаше стая на партера. Така можеше да ползва мазето — където по-рано съхраняваха и балсамираха телата.

В дъното на сутерена, под прозорчето към задния паркинг, имаше ръждива метална пързалка. Така бяха докарвали труповете долу — на собствен ход. На много места белите фаянсови плочки бяха опадали от стените. За да пусне водата, човек трябваше да използва клещи. Повечето метални шкафове нямаха врати. Но миризмата на смърт все още витаеше тук като стар призрак, който не иска да си отиде.

Ранената жена лежеше върху една от стоманените маси, Морти веднага видя, че положението не е добро. Обърна се към Сянката.

— Помогни й — каза онзи.