Харлан Коубън - Господари на нощта

На Морти никак не му се понрави онова, което усети в гласа на човека. Да, имаше и гняв, но преобладаваше чистата безнадеждност, стигаща до отчаяна молба.

— Не ми изглежда добре — каза Морти.

Човекът опря пистолета в гърдите му.

— Умре ли тя, умираш и ти.

Морти преглътна. Ясно. Пристъпи към масата. През изминалите години бе лекувал тук доста мъже — но за пръв път си имаше работа с жена. Така свързваше двата края. С кърпеж набързо. Ако някой попадне в „Бърза помощ“ с рана от куршум или нож, дежурният лекар е длъжен да докладва. Затова мнозина предпочитаха импровизираната болница на Морти.

Той си припомни университетския курс по първа помощ. Класическото съкращение ТДК. Трахея, Дишане, Кръвообращение. Жената дишаше тежко, дрезгаво.

— Ти ли й стори това?

Човекът не отговори.

Морти направи каквото му беше по силите. Закърпи я, нищо повече. Само да се стабилизира, помисли си той. Да се стабилизира и да ми се махне от главата.

Когато всичко приключи, непознатият внимателно вдигна жената на ръце.

— Ако проговориш…

— И по-страшни заплахи съм чувал.

Мъжът бързо излезе навън. Морти остана в мазето. Имаше чувството, че нервите му са се изпокъсали от изненадващото събуждане. Той въздъхна и реши да си легне отново. Но преди да тръгне към стълбището, Морти Майер допусна съдбоносна грешка.

Погледна през задното прозорче.

Мъжът бе стигнал до колата. Предпазливо, почти нежно остави жената на задната седалка. Морти наблюдаваше. И зърна още някакво движение.

Той присви очи. Изведнъж го побиха тръпки.

Още един човек.

Отзад в колата имаше още един човек. Човек, който в никакъв случай не би трябвало да е там. Морти инстинктивно посегна към телефона, но ръката му застина върху слушалката. На кого щеше да се обади? Какво можеше да каже?

Морти затвори очи и с усилие прогони замайването. Повлече крака нагоре по стълбището. Просна се в леглото и дръпна завивките. После заби поглед в тавана и се помъчи да забрави.

Бележката на Шийла беше кратка и нежна:

„Обичам те завинаги.

Тя така и не се върна в леглото. Сигурно цяла нощ бе гледала през прозореца. Не я чух чак до пет сутринта, когато тихичко се измъкна навън. Часът не ме изненада особено. Шийла беше от ранните птици и вечно ми напомняше онази стара реклама за армията, според която там до девет сутринта свършвали повече работа, отколкото мнозина вършат за цял ден. Позната история — тя те кара да се чувстваш като последен лентяй и тъкмо затова я обичаш.

Шийла ми бе споменала веднъж — и само веднъж — че е свикнала да става рано, защото дълги години работила във ферма. Когато се помъчих да изкопча подробности, тя моментално млъкна. Миналото беше забранена територия. Навлезеш ли в нея, поемаш си рисковете.

Бях не толкова разтревожен, колкото объркан от поведението й.

Минах под душа, после се облякох. Снимката на брат ми беше в чекмеджето на бюрото. Извадих я и дълго се вглеждах. Усещах в гърдите си някаква странна празнота. Мислите ми кръжаха, танцуваха, но всичко се свеждаше до един простичък извод: Кен бе успял да се измъкне.

Може би се питате защо смятах толкова твърдо, че е мъртъв от години. Признавам, донякъде се дължеше на старомодната интуиция, примесена със сляпа надежда. Обичах брат си. И го познавах. Кен не бе съвършен. Бързо избухваше и обичаше сблъсъците. Беше се замесил в нещо лошо. Но не беше убиец, поне това знаех със сигурност.

Семейната ни теория обаче се крепеше на нещо повече от тази нелепа вяра. Първо, как би могъл Кен да оцелее в нелегалност? Та той имаше само осемстотин долара в банката. Откъде би намерил средства да се измъква от преследването по цял свят? И какъв мотив би имал да убие Джули? Как така не ни се обади поне веднъж през тези единайсет години? Защо беше толкова напрегнат, когато си дойде у дома за последен път? Защо ми каза, че е в опасност? И защо тогава не настоях да узная повече?

Но най-лошото — или най-доброто, зависи от гледната точка — бе кръвта, открита на местопрестъплението. Част от нея принадлежеше на Кен. В мазето имаше голямо петно от кръвта му, а по-дребни капки водеха нагоре по стъпалата и навън. Полицията откри още едно петно сред храстите в задния двор на семейство Милър. Нашата семейна теория беше, че истинският престъпник е убил Джули и тежко ранил (а по-късно доубил) брат ми. Полицейската версия звучеше по-просто: Джули е оказала съпротива.

Имаше още нещо в подкрепа на нашата семейна теория — нещо, което идваше пряко от мен и навярно затова никой не го взе на сериозно.