Харлан Коубън - Господари на нощта

Но накрая и тази идея се провали. Микробусът стана — меко казано — твърде неприятен за ползване. Бездомниците не са много красиви. Повръщат. Подмокрят се. Често им е трудно да намерят тоалетна. Няма смисъл да обяснявам повече.

Не бързах да сляза от микробуса. Питах се как да подхвана разговора.

— Нека ти задам един въпрос.

Квадрата изчакваше мълчаливо.

— Никога не си споделял какво мислиш за онази история с брат ми — казах аз.

— Това въпрос ли е?

— По-скоро констатация. Ето го и въпроса: как тъй?

— Как тъй никога не съм споделял какво мисля за брат ти?

— Да.

Квадрата сви рамене.

— Не си ме питал.

— Често сме разговаряли за това.

Той пак сви рамене.

— Добре, сега те питам — казах аз. — Смяташ ли, че е жив?

— Винаги съм го смятал — отвърна невъзмутимо той.

— Значи всички онези разговори, в които ти излагах най-убедителни доказателства…

— Чудех се кого искаш да заблудиш, мен или себе си.

— Значи изобщо не си приемал моите доказателства.

— Изобщо — потвърди Квадрата.

— Но и нито веднъж не ми възрази.

Квадрата смукна дълбоко от цигарата.

— Струваше ми се безобидна заблуда.

— Свещена простота, а?

— Общо взето така е.

— Но доказателствата ми бяха логични — казах аз.

— Ти го казваш.

— Но ти не смяташ така?

— Не смятам — кимна Квадрата. — Ти си мислеше, че брат ти няма средства, за да се укрива, но за това не трябват никакви средства. Виж всички тия избягали хлапета, с които се срещаме всеки ден. Ако някое от тях наистина иска да изчезне — хоп, и вече го няма.

— Тях не ги издирва полиция по цял свят.

— По цял свят — повтори Квадрата почти с отвращение. — Да не мислиш, че всяко ченге по света нощем подскача насън и се пита къде е брат ти?

Прав беше — особено сега, когато знаех, че Кен може да е получавал финансова помощ от майка ми.

— Той не би убил човек.

— Глупости — отсече Квадрата.

— Ти не го познаваш.

— С теб сме приятели, нали?

— Така е.

— Вярваш ли, че някога съм палил кръстове и съм викал „Хайл Хитлер“?

— Това е друго.

— Не, не е. — Той слезе от микробуса и аз го последвах. — Помниш ли, веднъж ме попита защо не съм се отървал от татуировката.

Кимнах.

— А ти ми рече да си гледам работата.

— Точно така. Истината е, че можех да я премахна с лазер или да я прикрия по някакъв по-хитър начин. Но я държа, за да ми напомня.

— Какво? Миналото ли?

Квадрата ме изгледа накриво.

— Възможностите — каза той.

— Не те разбирам.

— Защото си безнадежден случай.

— Брат ми никога не би изнасилил и убил една беззащитна жена.

— В някои направления на йогата използват мантри — отсече Квадрата. — Но колкото и да повтаряш нещо, това не го прави истина.

— Днес си много мъдър — казах аз.

— А ти се държиш като пълно говедо. — Той загаси цигарата. — Ще ми кажеш ли какво те е прихванало?

Бяхме близо до входа.

— В кабинета ми — казах аз.

Влязохме мълчаливо в приюта. Като чуят „приют“, някои хора си представят мизерна дупка, но нашият изобщо не е такъв. Според нас това трябва да е място, където всеки би пожелал да попаднат децата му, ако са в беда. Тази идея отначало стряска дарителите — както повечето заможни хора, те просто не си представят подобна възможност — но и ги кара да се замислят къде живеят самите те.

Двамата с Квадрата мълчахме, защото когато сме в този дом, цялото ни внимание е насочено към хлапетата. Те го заслужават. За пръв път в своя печален живот се оказват над всичко. Винаги. Посрещаме всяко хлапе — извинявайте за баналния израз — като изгубено братче. Изслушваме го. Никога не бързаме. Стискаме му ръката и го прегръщаме. Гледаме го в очите, никога настрани. Щом сме с тях, не признаваме нищо друго. Опиташ ли се да ги будалкаш, тия хлапета усещат на секундата. Сякаш имат вградени детектори на лъжата. Тук ги обичаме от все сърце, изцяло и безусловно. Всеки ден. Или просто си отиваме у дома. Това не значи, че винаги постигаме успех. Дори не в повечето случаи. Всъщност губим повече, отколкото успяваме да спасим. Мнозинството отново потъва нейде по улиците. Но докато са тук, в нашия дом, те живеят в удобство. Докато са тук, те виждат какво е обич.

Когато влязохме в кабинета ми, вътре чакаха двама — мъж и жена. Квадрата застина на прага. Вирна нос и взе да души като хрътка.

— Ченгета — уведоми ме той.

Жената се усмихна и пристъпи напред. Мъжът остана да се подпира небрежно на стената.

— Уил Клайн?