Харлан Коубън - Господари на нощта

— Въпрос на тълкуване.

— Сигурно ситуацията ви се струва някак позната, мистър Клайн.

— Какво би трябвало да означава това, по дяволите?

— Обичате да прикривате. Първо брат си. Сега любовницата си.

— Вървете по дяволите — казах аз.

Квадрата ме погледна и направи гримаса, явно разочарован от безсолния израз.

Фишър не отстъпваше.

— Не обмислихте нещата докрай — каза тя.

— В какъв смисъл?

— Не мислите за последиците. Ето пример: според вас как ще реагират дарителите на „Ковенант Хаус“, ако бъдете арестуван, да речем, за укриване и съучастие?

Вместо мен отговори Квадрата.

— Знаете ли кого би трябвало да питате?

Клаудия Фишър сбръчка нос, сякаш Квадрата бе нещо, което току-що е изстъргала от обувката си.

— Джоуи Пистильо — добави той. — Бас държа, че Джоуи ще знае.

Сега Фишър и Уилкокс се сепнаха на свой ред.

— Имате ли клетъчен телефон? — попита Квадрата. — Можем да го питаме още сега.

Фишър се озърна към Уилкокс, после погледна Квадрата.

— Да не би да твърдите, че познавате заместник изпълнителния директор Джоузеф Пистильо?

— Позвънете му — каза Квадрата. — О, чакайте, сигурно не му знаете прекия телефон. — Той протегна ръка и нетърпеливо размърда пръсти. — Ще разрешите ли?

Тя му подаде телефона. Квадрата набра някакъв номер и вдигна апарата до ухото си. Килна стола назад, без да сваля крака от бюрото; ако имаше каубойска шапка, сигурно щеше да я бутне напред чак до носа, готов да подремне.

— Джоуи? Здрасти бе, човек, как си?

Той послуша около минута, после избухна в смях. Побъбри още малко, гледайки как Фишър и Уилкокс пребледняват. При други обстоятелства бих изпитал огромно удоволствие от тази демонстрация на сила — със своето шарено минало и сегашното си положение на знаменитост, Квадрата познаваше кого ли не — но в момента ми се виеше свят.

След няколко минути Квадрата върна телефона на агент Фишър.

— Джоуи иска да разговаря с вас.

Фишър и Уилкокс излязоха и затвориха вратата зад себе си.

— Леле, мой човек, федералните! — възкликна Квадрата и пак вдигна палец. Още бе впечатлен от моето постижение.

— Да бе, голяма радост — рекох аз.

— Ама че работа. Значи Шийла си имала досие. Кой би се досетил?

Във всеки случай не и аз.

Когато се върнаха, агентите вече не бяха толкова бледи. Фишър подаде телефона на Квадрата с прекалено любезна усмивка. Той го вдигна до ухото си.

— Какво става, Джоуи? — Квадрата послуша малко, после каза „Добре“ и затвори.

— Какво? — попитах аз.

— Това беше Джоуи Пистильо. Шеф на ФБР за Източното крайбрежие.

— Е, и?

— Иска да те види лично — обясни Квадрата и се загледа настрани.

— Какво?

— Мисля, че няма да ни хареса онова, което има да каже.

Заместник изпълнителният директор Джоузеф Пистильо искаше да ме види не само лично, но и насаме.

— Разбрах, че майка ви е починала — каза той.

— Как разбрахте?

— Моля?

— Във вестника ли прочетохте скръбната вест? — попитах аз. — От приятел ли чухте? Как разбрахте, че е починала?

Спогледахме се. Пистильо беше едър мъж с рамене като топки за боулинг и почти напълно плешива глава, само над ушите му имаше венче от късо подстригана коса. Възловатите му ръце лежаха кръстосани върху бюрото.

— Или — продължих аз, усещайки как в гърдите ми се надига старият гняв, — може би сте пратили някой агент да ни дебне. Да дебне нея. В болницата. На смъртното легло. На погребението. Ваш човек ли беше новият лекар, за когото си шушукаха сестрите? Ваш агент ли беше шофьорът на лимузината, който забрави как се казва директорът на погребалното бюро?

И двамата продължавахме да се гледаме в очите.

— Искрено ви съчувствам — каза Пистильо.

— Благодаря.

Той се облегна назад.

— Защо не искате да ни кажете къде е Шийла Роджърс?

— А вие защо не искате да ми кажете за какво я търсите?

— Кога я видяхте за последен път?

— Женен ли сте, агент Пистильо?

— От двайсет и шест години — отвърна невъзмутимо той. — Имаме три деца.

— Обичате ли жена си?

— Да.

— Тогава какво ще сторите, ако дойда при вас и взема заплашително да разпитвам за нея?

Пистильо бавно кимна.

— Ако идвате от Федералното бюро за разследване, бих я посъветвал да ви отговори.

— Просто така?

Той вдигна пръст.

— Е, при едно условие.

— Какво?

— Да е невинна. Ако е невинна, не бих се страхувал от нищо.

— И няма да се питате какво става?

— Да се питам? Естествено. Дори ще настоявам да знам… — Гласът му заглъхна за миг. — Позволете да ви задам един хипотетичен въпрос.