Харлан Коубън: Господари на нощта

А укриването на мръсотията си има и лоши страни. Когато е явна, можеш да я гледаш с презрение и да се чувстваш над нея. Хората се нуждаят от това. За някои то е спасителен източник на самочувствие. Още едно предимство на откритата гадост: какво бихте предпочели — открит удар отпред или коварна змийска атака във високата трева? И накрая — макар че може би задълбавам прекалено — няма лице без гръб, няма горе без долу, и навярно няма светлина без мрак, чистота без мръсотия, добро без зло.

Отначало клаксонът не ме накара да се озърна. Аз живея в Ню Йорк. Да се стряскаш от клаксони по улиците е все едно да обръщаш внимание на водата, докато плуваш. Погледнах назад едва когато един познат глас се провикна: „Хей, тъпако“. Микробусът на „Ковенант Хаус“ закова спирачки до мен. Вътре беше само шофьорът Квадрата. Той свали стъклото и избърса тъмните си очила.

— Качвай се.

Отворих вратата и скочих до него. Вътре миришеше на цигари, пот и салам от сандвичите, които раздаваме всяка вечер. По килимчето тъмнееха петна с всевъзможни форми и размери. Жабката зееше като пуста пещера. Седалките бяха продънени.

Квадрата гледаше право напред.

— Какво дириш тук, по дяволите?

— Отивам на работа.

— Защо?

— С лечебна цел — обясних аз.

Квадрата кимна. Цяла нощ бе обикалял с микробуса — ангел пазител, търсещ хлапета за спасяване. Умората не му личеше, но пък и той по начало не изглеждаше особено свеж. Имаше мазна коса, сресана на път по средата и падаща до раменете в стил „Аеросмит“. Не помня някога да е бил гладко избръснат, но не го бях виждал и с истинска брада или поне стилно набола четина като престъпник от сериал. По откритите участъци от лицето му се тъмнееха кратери от стари младежки пъпки. Работните му ботуши бяха ожулени почти до бяло. Джинсите му изглеждаха като стъпкани от цяло стадо бизони. Бяха прекалено широки в кръста и това му придаваше тарикатския вид на филмов водопроводчик. От запретнатия ръкав на ризата стърчеше пакет „Кемъл“. Зъбите му се жълтееха от тютюна.

— Изглеждаш ужасно скапан — рече той.

— Щом ти го казваш, значи наистина съм зле — отвърнах аз.

Този отговор му допадна. Наричахме го Квадрата — съкратено от Четворния квадрат — заради татуировката на челото му. Тя си беше точно това — квадрат пет на пет сантиметра, разделен на четири части, точно като ония квадрати, които момиченцата и днес рисуват с тебешир по детските площадки. Сега, когато Квадрата беше знаменит инструктор по йога с видеозаписи и верига от школи, мнозина предполагаха, че татуировката е някакъв особен индийски символ. Само че грешаха.

Някога на челото му имало татуирана свастика. Той просто добавил четири линии. Затворил я.

Трудно ми беше да си го представя. Не съм срещал по-здравомислещ човек от Квадрата. Той е и най-близкият ми приятел. Когато за пръв път чух откъде идва квадратът на челото му, бях потресен и изумен. Той не се впусна в обяснения или оправдания. Също като Шийла, Квадрата никога не говореше за миналото си. Научих някои подробности по заобиколни пътища. Сега го разбирам по-добре.

— Благодаря за цветята — казах аз.

Квадрата премълча.

— И че дойде — добавих аз.

Квадрата бе докарал с микробуса група приятели от „Ковенант Хаус“. Освен тях на погребението дойдоха почти само роднини.

— Съни беше голям човек — каза той.

— Да.

Кратко мълчание. После Квадрата каза:

— Ама колко скапано я изпратихме.

— Благодаря, че ми го изтъкна.

— Не бе, друго имам предвид. Бога ми, колко души дойдоха?

— Умееш да утешаваш, Квадрат. Благодаря, мой човек.

— Утеха ли искаш? Ето ти я — всички са задници.

— Чакай да си го запиша.

Мълчание. Квадрата спря на червен светофар и крадешком хвърли поглед към мен. Очите му бяха зачервени. Той измъкна цигарите от ръкава си.

— Ще ми кажеш ли какво ти е?

— Ами… дреболия, ще знаеш. Майка ми почина.

— Добре де, недей да казваш.

Светна зелено. Микробусът отново потегли. Пред очите ми се мярна снимката на Кен.

— Квадрат?

— Слушам те.

— Мисля, че брат ми още е жив — казах аз.

Квадрата не отговори веднага. Измъкна цигара от пакета и я лапна.

— Това си е жива мъка — каза той.

— Жива мъка — кимнах аз.

— Нощните дежурства имам предвид. Е, откъде ти хрумна тъй изведнъж да си промениш мнението?

Той отби към малкия паркинг зад „Ковенант Хаус“. По-рано паркирахме на улицата, но разни бездомници се вмъкваха да спят в микробуса. Естествено, не се оплаквахме на полицията, но ни идваше нанагорно да плащаме строшени стъкла и ключалки. Накрая престанахме да заключваме, тъй че който иска, просто да влиза вътре. Сутрин първият пристигнал на работа удряше по микробуса. Нощните наематели схващаха намека и се измъкваха.