Харлан Коубън - Господари на нощта

— Обичам те — казах аз.

— Че как иначе? — отвърна тя.

Не завъртях очи към тавана. Към края Шийла се държа много добре с майка ми. Хващаше общинския автобус от Порт Оторити до Нортфийлд Авеню, после вървеше пеш до медицинския център „Сейнт Барнабъс“. Преди да се разболее, майка ми бе влизала за последен път в „Сейнт Барнабъс“, когато съм се родил. В този факт навярно имаше някаква трогателна житейска мъдрост, но сега не ми бе до това.

Аз обаче бях виждал как се държи Шийла с майка ми. И това ме караше да си задавам въпроси. Реших да рискувам.

— Би трябвало да се обадиш на родителите си — тихо казах аз.

Шийла ме изгледа така, сякаш я бях зашлевил през лицето. Плъзна се по леглото и стана.

— Шийла?

— Сега не му е времето, Уил.

Разсеяно взех една рамка със снимка на родителите ми край морето.

— Защо да не му е времето?

— Ти не знаеш нищо за нашите.

— А бих искал — казах аз.

Тя ми обърна гръб.

— Работил си с избягали деца.

— И какво?

— Знаеш колко е зле понякога.

Знаех. Отново си помислих за леко изкривените черти на лицето й — например носа с издайническата чупка — и се замислих.

— Знам още нещо. Много по-зле става, ако не говориш за това.

— Говорила съм, Уил.

— Не и с мен.

— Ти не си ми психотерапевт.

— Аз съм мъжът, когото обичаш.

— Да. — Тя ме погледна отново. — Но не сега, бива ли? Моля те.

Нищо не можех да отговоря, но тя навярно имаше право. Пръстите ми разсеяно опипваха рамката. И точно тогава се случи неочакваното.

Фотографията леко помръдна в рамката.

Сведох очи. Изпод нея се подаваше друга снимка. Помръднах горната още малко. Отдолу се появи ръка. Натиснах още, но снимката не помръдваше. Пръстът ми откри закопчалките отзад. Бутнах ги настрани и изтърсих подложката на рамката върху леглото. Заедно с нея паднаха две снимки.

Едната — горната — изобразяваше родителите ми във ваканция, щастливи, здрави и безгрижни, както никога не ги бях виждал. Но втората, скритата снимка грабна вниманието ми.

В долния край бе отпечатана с червено дата отпреди по-малко от две години. Снимката беше направена върху хълм или нещо подобно. В далечината не се виждаха къщи, а само заснежени планини като в началните кадри на „Звукът на музиката“. Мъжът на снимката беше с къси панталони, раница, тъмни очила и ожулени туристически обувки. Познавах усмивката му. Лицето също, макар че сега по него имаше повече бръчки. Косата му беше по-дълга. Брадата прошарена. Но нямаше как да го сбъркам.

Мъжът на снимката бе брат ми Кен.

Баща ми стоеше сам в задния двор. Бе паднала нощ. Застанал съвсем неподвижно, той се взираше в мрака. Докато се приближавах изотзад, изведнъж ме разтърси мъчителен спомен.

Около четири месеца след убийството на Джулия веднъж го заварих да стои в мазето с гръб към мен, точно както сега. Мислеше си, че е сам в къщата. На дясната му длан лежеше пистолет „Ругър“ двайсет и втори калибър. Той държеше оръжието нежно като малко животинче и никога през живота си не съм изпитвал подобен страх. Застинах на място. След няколко безкрайни минути се измъкнах на пръсти по стъпалата й хлопнах външната врата, сякаш току-що съм пристигнал. Докато сляза долу, пистолетът беше изчезнал.

Цяла седмица не се отлепих от него.

Сега минах през плъзгащата се врата и подхвърлих:

— Здрасти.

Още преди да се завърти, на лицето му бе изгряла широка усмивка. Винаги имаше усмивка за мен.

— Здрасти, Уил — отвърна той и в дрезгавия му глас прозвуча нежност.

Баща ми винаги посрещаше децата си с радост. Преди да се случи онова, той беше популярен сред хората. Харесваха го. Беше дружелюбен, надежден и малко грубоват, от което изглеждаше още по-надежден. Но дори и да се усмихваше на другите, всъщност не даваше пет пари за тях. Неговият свят беше семейството му. Нищо друго не го интересуваше. Страданията на непознати и дори на приятели всъщност слабо го трогваха — сякаш страдаше от слепота за всичко извън семейството.

Седнах на градинския стол до него и се поколебах как да подхвана темата. Дълбоко въздъхнах. Чух, че и, той стори същото. С него изпитвах великолепно чувство за сигурност. Можеше да е остарял и съсухрен — сега бях далеч по-висок и силен от него — но знаех, че ако се наложи, пак е готов да излезе напред и да поеме удара вместо мен.

И че аз няма да му попреча.

— Ще трябва да подрежем онзи клон — посочи той в тъмното.

— Да — съгласих се аз, макар че не виждах нищо.