Джон Броснан: Краят на небесните господари

— Копеле гадно! Изчезвай! Ще те убия за това! Изчезвай!

После чу тропота на метални крака. Обърна се навреме — роботът-паяк вихрено се носеше надолу по спиралната стълба. Макар и още замаян, той измъкна тръбната пушка изпод ремъците и се прицели. В оръжието имаше само един заряд… не биваше да греши… Божичко, това нещо се движи толкова бързо! Натисна спусъка. Силен удар, последван от взрив. Нещо прелетя край бузата му. Очите му се насълзиха. Когато можеше пак да вижда ясно, пред него имаше само димящи парчета от паяка. Освободи втората бомба от ремъците и тръгна към компютъра.

— Не идвай насам, неблагодарен лайнар! Отдавна трябваше да ви стоваря на земята, както направиха другите Ашли с техните мързеливи безполезни тъпаци. Махай се! Спри или ще разбия кораба!

Подът под краката му се разтресе силно, носът на кораба се накланяше надолу. Жан-Пол все по-трудно се задържаше на крака, но успя да се добере до компютъра. Прилепи намазаната с восък бомба към пулта.

— Ашли, сега ще отидеш там, където трябваше отдавна, ама много отдавна да си отишла — с наслаждение каза той, докато издърпваше предпазителя.

Запълзя, за да се прикрие в предната част на пункта за управление, а Ашли викаше:

— Не бива да правиш това! Без мен никога няма да се справите с кораба!

— Правили сме това преди, можем да опитаме отново! — отвърна той, докато залягаше зад едно от овехтелите кресла на рулевите.

В този миг пак чу метални стъпки. Надзърна над облегалката на креслото. Още два паяка идваха по стълбата. Скочиха на пода и се втурнаха право към укритието му. Той наведе глава и зачака кое ще се случи първо — взривът или смъртта му.

Буум!

Този път, в затвореното пространство, взривът беше страшно силен. Ушите му звъняха, от киселия дим очите му пак не виждаха добре, но той се надигна да погледне. Компютърният пулт беше разпран като тенекиена кутия, от вътрешността му изригваше дим. Двата робота се плъзнаха покрай него и се блъснаха в пулта на рулевите, после замряха. Не помръдваха повече. Той беше успял. Призракът на отдавна мъртвата Ашли беше изтръгнат от машината. Изправи се с мъка и се огледа. Пунктът беше засегнат зле. Като че имаше доста повреди. Надяваше се поне старата система за управление да работи, но за да разбере това, трябваше да изчака специалистите. Наклонът на пода не намаляваше. Ашли беше насочила носа на кораба към земята. Той се вгледа през прозрачната стена, но плътните облаци не позволяваха да се види нищо.

Шум отгоре. Възбудени гласове. Викове. Забързани стъпки по спиралната стълба. В пункта за управление нахлуха хора — оглеждаше изцапаните и често кървящи лица, търсеше Доминик. Не я виждаше. Но забеляза Ерик, после Марсел. Дойдоха при него с широки усмивки на лицата. Ерик го прегърна.

— Ти го направи! Кучи син такъв! Ама ти наистина го направи!

— Е да — разсеяно каза той, още търсеше с поглед Доминик. — Да благодарим на Бог, всичко стана, както го планирахме. Как беше горе?

И двамата направиха гримаси.

— Направо кървава баня. Паяците ни сечаха като месомелачки. Вече бягахме, когато чухме втория взрив и те замръзнаха на място — каза Марсел.

— А Доминик?

Мъжете пред него се спогледаха и Ерик се реши да говори.

— Съжалявам, Жан-Пол. Тя нямаше късмет. Но всичко стана бързо. За секунди. Аз видях.

Жан-Пол въздъхна на пресекулки и се извърна. Сякаш подът изчезна и той пропадна някъде. Разтърси глава. Видя, че инженерите са дошли и вече оправят уредите за управление. Тръгна към тях.

— Ще можете ли да оправите бъркотията? — попита с глас, който му се стори непознат.

Един от инженерите го погледна през рамо и усмихнато каза:

— Никакви проблеми, Жан-Пол. Щом изключим всички връзки на компютъра, ще поемем управлението. Само след няколко минути. Е, ще бъде трудничко да се справяме само с ръчно управление, но… — Той сви рамене.

Жан-Пол пак се загледа навън в сивотата на облаците. Виждаше само лицето на Доминик. Трепна, когато някой обгърна с ръка раменете му. Беше Ерик.

— Жан-Пол, съжалявам за Доминик — каза той. — Но има и нещо, което би трябвало да те прави щастлив.

— И какво би могло да е това? — горчиво попита Жан-Пол.

— Как какво, ами че ти вече си Небесен Господар!

Трудно е човек да нарушава старите си навици, особено ако е толкова стар, колкото беше Лон Хедън. Високият слаб мъж с наситено кафяв тен на кожата, който оглеждаше небето със силен бинокъл, наскоро беше навършил двеста години. Както обикновено той се взираше в небето над океанската повърхност, макар че вече няколко години минаха, откакто местният Небесен Господар — „Ароматният бриз“, се беше появил за последен път.