Джон Броснан: Краят на небесните господари

Не след дълго можеха да различат тътрещия се на веригите си гмуркач в плиткото. Изпълзя на брега и на покрива му се отвори люк. Появи се човешка фигура. Той нагласи бинокъла си на фокус. Да, беше Айла. Висока стройна жена в мокър подводен екип. Късо отрязана черна коса. Плъзна се надолу по корпуса на гмуркача и махна с ръка към тях. От толкова далече не би могла да ги познае, но тя знаеше, че по това време той би трябвало да е в кулата. Тя започна да смъква мокрия си екип, а от люка се подаде фигура в същото облекло, но по-ниска и набита. Джулай, най-добрата приятелка на Айла и дъщеря на Лил. След тях се измъкна Кел, който имаше кръвта и цвета на някогашното първоначално население на островния континент. Те също смъкнаха екипите си. Лон видя как тримата се втурнаха към водата да измият потта и миризмите от дългото пътуване в горещата кабина на гмуркача.

— Тези безгрижни идиоти, да зарежат машината на открито — промърмори той. — Трябваше да я закарат направо в укритието.

— О, престани да се тревожиш за всичко — подкачи го Лил. — И не се опитвай да скриеш чувствата си. Знам колко се гордееш с Айла. Всъщност сега е незаменима. Никой не може като нея да се разбира с морските хора.

— Джулай също добре се справя с това — дипломатично каза Лон.

— Вярно, но не като Айла. Тя наистина постигна забележително добри отношения с тях.

— Така е — съгласи се Лон, без да сваля бинокъла от очите си.

Гледаше дъщеря си. Колко приличаше на майка си вече — същата маслинена кожа, същите огромни и леко извити очи, наследени от някой японец в рода им. Но освен радостта, с която я гледаше, изпитваше неизкоренима тъга. В нея беше другата причина така да мрази наближаващата си смърт. Не беше честно да му остават толкова малко години с нея. А той искаше и да знае какво е бъдещето й. Искаше да знае дали тя има бъдеще…

Водата се стичаше по кръглото лице на Джулай. Тя посочи кулата.

— Баща ти е, нали? Както винаги.

Айла кимна с усмивка и пръсна Джулай в лицето.

— И може би се оплаква на този с него какви безгрижни глупаци сме, та не закарахме гмуркача право в укритието.

— Нали ти казах, че това трябваше да направим — сериозно отбеляза Кел.

— Ох, и ти си същия! — извика Айла и започна да пръска него. — Още се тревожите за Небесните Господари. Какво пък, аз не вярвам да са останали Небесни Господари. Всички са се разпаднали от старостта на малки парченца, които са се пръснали по земята.

Засмяното лице на Кел се сви. Той поклати неодобрително глава и се обърна към хоризонта.

— Да, аз съм като баща ти, Айла. Тази опасност все още съществува. Ако не се върне „Ароматният бриз“, ще го замести някой друг Небесен Господар. — Погледна през рамо към тях с големи, тъмни и много угрижени очи. — Знам това, Айла.

Джан приклекна и се загледа в пингвините. Навсякъде около нея те продължаваха ритуалите на общуването си, но дали се караха или се ухажваха Джан не можеше да разбере. Когато я заболяха краката, тя стана и се протегна. Стараеше се да не плаши животните с бавните си движения, но те и без това се държаха, сякаш тя беше невидима. Тя вдигна поглед към яркосиньото небе, после с нежелание го премести към Играчката, легнала върху леда на около петдесетина метра. Джан реши да се връща в Шангри Ла.

Минаваше внимателно сред тълпите пингвини и размишляваше върху факта, че човекът — не, мъжете толкова отдавна бяха изчезнали от отново чистата бяла пустиня, че птиците ги бяха заличили от своя списък на заплашващи живота организми.

— Връщаме се — заповяда на Играчката, щом се вмъкна в кабината. — По най-дългия път.

Нямаше нужда да бърза. Както всеки ден.

— Разбира се, Джан — отговори Играчката и затвори люковете.

Машината веднага с бръмчене се издигна във въздуха. Джан не харесваше нейния женски глас, твърде много й напомняше за Ашли, макар и да знаеше, че не съществува никаква прилика — Ашли беше компютърен запис на човешка личност, докато Играчката си беше „чиста“ компютърна програма.

Джан гледаше на обзорните екрани прелитащите под нея бели полета на Антарктида. Играчката се носеше над тях само на няколкостотин стъпки. Тук-там от леда стърчаха останките на някогашни селища. Едно време тези съоръжения, част от огромни минни комплекси, се издигали нависоко, но ледът почти ги покриваше днес. След години щяха да изчезнат. Джан искаше да заповяда на Играчката да отлетят към някое друго място, но първоначалната програма на компютъра бе възстановена и машината можеше да се движи само в ограничен район — замръзналият континент и крайбрежните му води.