Джон Броснан: Краят на небесните господари

— И който не е чудно да умре, преди слънцето да е изгряло утре. Може би щях да се чувствам по-добре в древните времена. Може би тогавашните старци с техните съсипани, пълни с болка тела са приветствали облекчението, носено от смъртта.

— Аз поне знам какво бих предпочел — каза Лил. — Ние умираме бързо, спокойно и безболезнено.

— Лесно ти е да говориш! Само на сто и двадесет си. Почакай да стигнеш до моята възраст. Проклети да са онези генинженери! Защо не са били по-гъвкави в ограниченията за продължителността на живота?

— Лон, но нали и ти познаваш историята. По онова време са били истински щастливи да продължат човешкия живот до двеста години, плюс може би още до пет. Населението растяло непоносимо. С по-дълъг живот ресурсите на света бързо биха се изчерпали, дори през Златния век.

Лон се разсмя и посочи натам, където зад обработените поля на Палмира се простираше огромният пуст остров.

— И къде е сега това гъмжило от хора? Трябвало е малко повече да мислят за бъдещето.

— Лон, говориш нелепости, сам знаеш това. Планетата в момента едва може да поддържа и останките от населението си. И ще става по-лошо. Пустошта настъпва навсякъде. Виж ни положението — зад гърба ни е земната пустош, а пред нас — морската. Ако не се случи някаква внезапна промяна, човечеството е обречено.

Помълчаха навъсено. Пчела с размерите на малка птичка влетя в кулата. И двамата рязко се дръпнаха от посоката на полета й. Накрая пчелата излетя навън. Лон каза:

— Все още ли няма отговор на нашите радиосигнали?

И без да пита знаеше. Ако имаше отговор, Лил би подскачал от вълнение, но въпросът се беше превърнал във всекидневен ритуал.

— Проверих по пътя насам. Нищо. Сега опитваме на друга честота. Откакто монтирахме новия предавател, минаха месеци.

— Добре де, на заседанията на съвета достатъчно си приказвахме за възможните причини — може горе да няма живи, може нашите уреди да не са достатъчно чувствителни, за да уловят техните сигнали… или пък те просто не искат да говорят с нас.

Лил сви рамене.

— Има и още една възможност — никой горе не преслушва всички тези честоти. Вероятно орбиталните станции поддържат връзка помежду си, но с насочени лъчи с много малка дължина на вълната. След вековете радиомълчание на Земята защо на някой би му хрумнало, че ще получи сигнали оттук?.

— Но те би трябвало да знаят, че тук долу все още има живи хора. През нощта могат да видят с телескопите си светлините на град като този.

— А ти откъде знаеш, че не сме последната оцеляла общност на цялата планета? — попита Лил. — Както и да е, те са решили, че долу не може да има работещи радиопредаватели.

— Ама ние имаме…

— Да, но заради уникално стечение на обстоятелствата — напомни му Лил.

— Може и да не е чак уникално… а онези сигнали, които хванахме в началото…

Лил помрачня.

— Да. Това си е загадка.

Тогава дълго засичаха слаб сигнал на ниска честота — откъси от разговори. Предположиха, че предавателите се намират на доста голямо разстояние. Но истински ги озадачи това, че и двамата събеседници разговаряха с неотличимо еднакви гласове. Женски гласове. А понякога им се струваше, че не са само две. И всички се наричаха една друга Ашли.

— Но нали от известно време не хващаме тези предавания.

— Това нищо не доказва. Може би вече са извън нашия обхват. Преместили са се. И по това мога да съдя, че са Небесни Господари.

— Небесни Господари с работещо радио? — Лил разтърси глава. — Не мога да повярвам.

— Няма значение, не ми се вярва и нашият SOS към небето да промени нещо. Да възлагаме цялата си надежда на чудесно спасение отгоре… — Той наведе глава. — Все едно да чакаме манна небесна. Ако някой още живее в станциите, собственото му оцеляване сигурно е достатъчно голям проблем, не би си създавал главоболия, като помага и на нас. И то ако там е оцелял някой. Вероятно в онези станции и колонии има само множество вехти скелети.

— Лон, станал си циник и песимист, разбираемо е в твоето… ъ-ъ положение, но това ти пречи да бъдеш обективен.

— Както на тебе ти пречи оптимизмът — отвърна Лон. — Мислиш си, че горе има процъфтяваща цивилизация, която се простира от орбиталните станции до марсианските колонии. Страхувам се, че те очаква горчиво разочарование.

— Е добре, ще видим, Лон, ще видим… А, я погледни! — Той сочеше брега. — Един от гмуркачите се връща. Може да е апаратът на Айла.

— Да, трябва да е нейният — съгласи се Лон, докато гледаше как се вдига портата във вътрешната защитна стена.