Джон Броснан - Краят на небесните господари

Майлоу представи на Центъра отчета си за нещастната сестра Ана и пак погледна часовника. Наближаваше времето за вечеря. Канеше се да стане от стола си, когато от терминала се чу силно бръмчене. На екрана се появи лице. Устата на Майлоу пресъхна. Това беше един от Отците. Но не кой да е от тях, а самият Отец Маси, най-старшият. Вдъхващият страх патриарх на Белведере. Какво искаше от Майлоу? Дали Центърът е разгадал играта му със сестра Ана? Ами ако сензорите са засекли повишеното отделяне на феромони? Но преди поне не бяха успели. Ако Майлоу беше способен да изпитва страх, сега щеше да се чувства ужасно.

— Братко Джеймз, приготви душата си да понесе удара — каза Отец Маси, безмилостните му очи сякаш се впиваха в Майлоу от екрана.

— Слушам ви, Отец Маси, какво се е случило?

— Приемаме радиосигнали от Земята.

В мигащата светлинка на грубо направената газова лампа групата напрегнато се взираше в пластмасовия лист, разпънат върху масата. Върху листа бяха приблизително очертани долните секции на „Господаря Монкалм“. Групата се състоеше от четирима мъже и две жени. Носеха дрехи, съшити от всякакви кожи. В склада беше студено. Ашли беше изключила отоплението в целия кораб, заедно с осветлението.

— Значи се разбрахме? — попита Жан-Пол. Пак посочи коридор „Д“ на долната палуба. — Там ли ще започнем отвличащата атака?

Другите кимнаха.

— Това е най-подходящия път да се доберем до пункта за управление — каза Клод. — Ако хвърлим всички до последния човек в едно нападение там, Ашли няма да има избор — ще прати всички оцелели паяци в коридора, за да пазят входа на пункта за управление.

— Да се надяваме — каза Доминик. Тя погледна неспокойно Жан-Пол. — Ако дори един паяк е останал при компютрите, когато Жан-Пол влезе…

Той й се усмихна ободряващо, макар че същият страх сякаш дереше с нокти мозъка му.

— Не се тревожете, знаем как ще постъпи — каза той колкото можа убедително. — Знаем колко паяка извадихме от строя досега, значи са й останали между девет и единадесет работещи.

— Ако правилно сме оценили колко от проклетите неща е имала в началото — мрачно се обади Ерик.

— Какво друго ни остава, освен да вярваме в това — каза Жан-Пол. Така беше. Той огледа поред лицата им. — Вашите бойци готови ли са?

Те пак кимнаха.

— Всички и всичко ще хвърлим в този коридор — добави Клод. — По дяволите, този път имаме шанс да се справим!

Всички промърмориха нещо одобрително, но Жан-Пол знаеше, че никой не вярва в успеха. Прекалено много опит бяха събрали в борбата с паяците. В теснотията на коридорите даже един-единствен робот беше прекалено опасен. Жан-Пол се изправи. Време беше да свършат.

— Хайде, да се захващаме с това — каза той.

Докато другите един по един се измъкваха от малката зала, Доминик дойде при него.

— Страхуваш ли се? — меко попита тя.

— Можеше и да не питаш — каза той и я погали по бузата с върха на показалеца си. Тя хвана ръката му.

— И аз също се боя — каза тя, целуна го и се притисна в него.

След малко той се дръпна.

— Време е, да вървим.

Обърна се и започна да събира екипировката си. Излязоха заедно. Клод чакаше отвън, държеше дебела намотка въже. Жан-Пол каза на Доминик:

— По-добре да побързаш, за да настигнеш групата си.

Тя кимна, погледна го безмълвно и се отдалечи тичешком. Жан-Пол и Клод тръгнаха припряно към своята цел — малка открита палуба в долната част на корпуса. Жан-Пол излезе треперещ от студ на палубата, опитваше се да не мисли колко невероятно трудна е неговата задача. Ако се провалеше — край на борбата. Макар че хората бяха превзели по-голямата част от огромния въздушен кораб, той все още беше под контрола на Ашли, онази луда компютърна програма. Навсякъде, където минаваха изтръгваха нейните сензори, но тя все пак управляваше повечето основни функции на кораба. Не можеха да се надяват, че тя няма да забие „Господаря Монкалм“ в някой хълм, ей така, от скука. Трябваше да я премахнат. Докато тя не изчезне, хората нямаше да бъдат нищо повече от бълхи в козината на гигантски звяр.

Жан-Пол надникна през парапета. Летяха на голяма височина, това обясняваше и студа. Под себе си не виждаше нищо, освен плътни облаци. Стомахът му се сви, но той се ухили на Клод и весело каза:

— Този път ще стане!

Клод му помогна да пристегне ремъците и провери дали са здраво завързани импровизираните „котки“, които той сложи на ръцете и краката си.

— Когато стигнеш, дръпни здраво три пъти…