Джон Броснан: Краят на небесните господари

Не помнеше нищо и от последвалите петнадесет години. Един ден се събуди и се намери в болнично легло. Дълго беше объркан и стреснат, бавно се ориентираше в останалото. Не му трябваше много време, за да дойде и съжалението, задето беше оставил „присадъка“ в Белведере. Онзи Майлоу знаеше, че клонингът ще има неговите спомени, но не предполагаше, че „присадъка“ ще бъде и точно копие на неговото „аз“. Той си беше направил сметката да отлети до Марс, а не да остане хванат в капан при фундаменталистите в Белведере. И разбира се, беше отлетял на Марс. Този Майлоу знаеше, че погледнато формално, не е истинският Майлоу. Но за нещастие това не променяше нещата…

Преструваше се, че страда от пълна загуба на паметта (всъщност не лъжеше), постепенно си създаде представа какво се е случило през тези петнадесет години. Оказало се, че съпругът на Карла Глайк е стерилен и макар че тя, естествено, непрекъснато защитавала невинността си, приписали й изневяра. Осъдили я на смърт. Майлоу не беше научил, че нейният мъж е стерилен. Но това отклонение се срещаше доста често в Белведере и другите орбитални станции заради пропуски в защитата от излъчването. Пък и да знаеше, с нищо не би променил плановете си.

Майлоу, или Джеймз Глайк, бил отгледан в държавния детски дом. По всички показатели изглеждал нормално дете, но растял забележително бързо. Кротък и послушен, малкият Джеймз бил едва ли не модел на идеален гражданин, рядко се налагало да прилагат спрямо него вразумяващи мерки. Навлизайки в юношеството, той отрано проявил склонност да се занимава с медицина. И точно по време на лекция, преди три седмици, внезапно припаднал. Нито лекарите, нито единствената работеща медицинска машина на станцията успели да обяснят причините за дълбоката кома, в която потънал Джеймз.

Майлоу реши да продължи заниманията с медицина на Джеймз Глайк. Това не можеше да затрудни някогашния президент на Генетична корпорация. Напротив — оказваше се трудно да скрие истинската задълбоченост на знанията си. Трябваше да си остане образцов гражданин на Белведере, колкото и да беше различна личността, обитаваща отсега нататък тялото на Джеймз Глайк.

Но и външният му вид се промени. След няколко месеца косата му опада напълно, а едното му око, преди това синьо, стана зелено. Вече съжаляваше за тази приумица на първия Майлоу. Не мина много време и някой забеляза приликата между него и един от доброволците за експедицията към Марс. Името, което онзи Майлоу беше използвал от деня на пристигането си в Белведере, беше Виктор Париш, сега всички разбраха с кого Карла Глайк е извършила своя грях. Но този Майлоу имаше късмет — Отците на Белведере не виняха децата за греховете на родителите им. Освен това всички в Белведере смятаха, че Виктор Париш е загинал заедно с останалите по време на злополучния полет до Марс. Името на единствения оцелял беше Лен Гримоуд и Майлоу предполагаше, че това трябва да е първия Майлоу, чийто план да премахне другите членове на екипажа явно беше успял. Помнеше, че първото му „аз“ смяташе да смени самоличността си с тази на Гримоуд, защото по време на полета онзи едва бе навършил тридесет и седем години. И това означаваше, че марсианският Майлоу пак е достигнал „опасната възраст“. Той в Белведере се чудеше, без много да го е грижа, как „оригиналът“ отново ще скрие своето безсмъртие.

А самият той, след сто четиридесет и пет години все по-тежка скука, понякога изпъстрена с тайни победи — подобни на днешната, също трябваше да решава този проблем. Пред другите бе навършил сто и шестдесет години, вече се налагаше да помисли как да се измъкне от Белведере. Но възможностите за избор не бяха богати — някоя от останалите три станции или Марс. Би предпочел марсианските колонии, но ако успееше някак да се добере до тях (а не виждаше начин за това), щеше неизбежно да се сблъска с първия Майлоу, който, стига да беше още жив, не би му се зарадвал. Двамата мъже с поразителна прилика, и двамата плешиви и по едно зелено и синьо око, естествено биха привлекли съвсем ненужно внимание. Както и да е, все още разполагаше с няколко години, за да намери действително решение на проблема си.

Сега по-трудно би се измъкнал от Белведере — само специално обучена група мъже имаше право да обслужва и да пътува с корабите, предназначени за поддържане на връзките с другите станции. Те не само живееха отделно от другите граждани, за да се премахне възможността да заразят белведерското общество с последиците от твърде честите си контакти с неблагочестивите жители на другите станции. Бяха и скопени. Това неприятно обстоятелство беше основната причина Майлоу да отлага опита си за бягство, докато не стане неизбежен. Предстоеше му да измисли как да преодолее и тази трудност.